автор: avloeis

Времето им се струваше спокойно, призраците на Ада почиваха в дупките си и чакаха да падне кратката нощ, за да потърсят нова плячка. Около тях нямаше нищо друго, освен голо поле, покрито с висока трева от зелено стъкло.
Единствено алеята нарушаваше тази гладка повърхност и се скриваше в далечината. Небето постоянно преливаше в различни цветове и това притесни Амброас.
- Трябва да си намерим подслон! – каза той и започна да се оглежда. – Ако видите дърво като тези във вашия свят, но цялото бяло ми кажете веднага и тичайте към него!
- Защо? – учудиха се момчетата.
- Небето е неспокойно и може да завали и дъждовете тук не се никак приятни дори за местните, а нас ще изгорят за секунди! – заобяснява той и забърза ход. – Тук нещата не са като във вашия свят! Нощта и дена се сменят рязко и самото време тече по различен начин. Не е нужно да има облаци, за да вали или вятър, за да изникне ураган. Може да се каже, че тук всичко е възможно!
- А ако не намерим това дърво? – попита с тревога едно от момчетата.
- Моли се да не се случи! – отговорът му не бе обнадеждаващ. – Трябва да побързаме! На миля от тук има място, където ще сме в безопасност от бурята.
- Тогава какво чакаме?! – попита Патрик и хукна напред, но колкото повече се напрягаше да тича, толкова по-бавно се движеше. – Какво става?
- Изглежда бурята наближава! – осъзна Амброас и погледна зад тях, приближаващата цветна вълна. – Сега правила се обръщат! Трябва да ходите бавно, много бавно!
- Но това е лудост! – Каин надвика появилия се вятър.
- Послушай ме! – каза ангелът и затвори очи за миг, за да успокои пулса си и Фабиан последва примера му.
Двамата бързо започнаха да взимат дълги разстояния, макар да вървяха бавно, сякаш пространството се пречупваше под краката им и скоро бяха изминали около стотина метра. Каин и Патрик единствено наблюдаваха и колкото и да опитваха не успяха да помръднат повече от крачка, а бурята все по-силно се чуваше зад гърбовете им. Бяха прекалено уплашени, за да сторят каквото и да било, не вярваха, че бавните крачки ще им помогнат. Това бе лудост! Небето потъмня и бученето като от водопад и чупещо се стъкло бе на метри от тях. Дженифер. Името изникна в съзнанието на Каин и той усети как отново може да мисли трезво и мускулите му се отпуснаха, готови да продължи. Той погледна към ужасеното лице на братовчед си, който се бореше все още със страха си и осъзна колко прав бе брат му, когато изобличаваше грешките им. Не можеше да помогне на Патрик, той сам трябваше да разбере себе си и да пребори негативите си, но нямаха и много време, бурята бе твърде близо.
- Патрик! – Каин обхвана лицето му и впери поглед в неговия
- Каин! – мускулите му се отпуснаха и съзнанието му се проясни, но нямаше време да каже каквото и да било друго.
Горящата стена бе готова да ги залее, когато те направиха няколко крачки и настигнаха Амброас и Фабиан, които се усмихнаха доволно, че спътниците им, вече са с ясни умове. След още няколко крачки вече бяха далеч от бурята и трябваше да тичат.
- Какво е това? – задъхан попита Фабиан, щом забеляза проясняващите се очертания на пропастта пред тях.
- Пропаст. – простичко отвърна Амброас, който сякаш не изпитваше умора.
- Това го виждам! Какво ще правим като стигнем до нея? – Фабиан не получи отговор, но с ужас откри, че ще трябва да скочат, когато вече бяха на ръба на бездната. – Това е лудост!
- Фабиан! – изкрещяха след него двете момчета, когато Амброас го бутна, но скоро и де летяха към пенещата се река.
По рефлекс и четиримата закриха лица и си поеха въздух, когато наближиха водата, но вместо да потънат те усетиха срещата си с твърда земя, покрита със скъпоценни камъни. Раката продължаваше да тече, но този път беше над тях.
- Можеше поне да ни предупредиш! – извикаха момчета все още задъхани от уплахата.
- Нямаше да скочите и да ви бях казал! – отвърна Амброас и беше прав, просто щяха да загубят ценно време в увещания и пак щяха да стигнат до бутането. – Да тръгваме!
- Къде сме? – заоглежда се Патрик.
- В подземията на Ада.
- Дженифер е тук нали? – попита Каин сякаш и той я усещаше.
- Да! – потвърди Амброас надеждата отново се появи в очите им.
- Тогава какво чакаме?! Да я намерим по-бързо! – подкани ги Фабиан и хукнаха след Амброас.
Въздухът с навлизането в пещерата ставаше все по-студен, но той не го забеляза. Дженифер бе там, чувстваше го с цялата си същност. Той усети как момчетата изостават неспособни да поддържат неговото темпо, дори без криле, той си оставаше свръхчовешко същество. Подминаваше камерите една след друга, чакълът дращеше по подметките му, а близостта им се засилваше. След поредния завой пред очите му се разкри гладък тунел без пукнатини или камъчета по пода, а в дъното му мъжделееше светлина. Оставаше още съвсем малко преди да види лицето на любимото си същество. Стъпките му отекнаха и се умножиха стократно в ехото. Дженифер бе там! Между нея и него имаше само няколко метра и нищо повече. Сърцето му заби лудо и очите му затърсиха познатото лице сред светлината пред него... Само още една крачка... и всичко изчезна. Дъхът му спря и една буца заседна в гърлото му. Дженифер я нямаше тук, тя не беше тук, вече не я чувстваше, сякаш бе потънала в дън земя. В бялата пещера нямаше никой или поне той не усети никой, докато момчетата не влязоха. Пред тях се издигаше черен олтар от тръни, а в основата му бяха скупчени няколко разпокъсани тела. Не се усещаше зловоние на гниеща плът, но и гледката бе достатъчна да преобърне стомаха му.
- Дженифер! – изрева той с пълно гърло и гласът му огласи залата.
- Не викай, не викай! – измърмори познатия глас и скоро се показа тя, нежна и бледа.
- Джен! – засияха момчетата и понечиха да отидат при нея, но ангелът ги спря. – Какво има? Това е тя!
- Не е! Това е Алия! – каза той и погледна жената пред себе си, но двамата братя бяха заслепени от щастието си, за да му повярват и изтичаха при нея.
Патрик единствен послуша думите на Амброас и остана на мястото си. Не можеше да почувства същата топлина, кото бе свикнал да има около това момиче. Личността пред него бе студена и властна, все така красива, но прекалено далечна. Тя дори не прегърна обичните си братя и те почувстваха същото като него, но бе прекалено късно да се отдръпнат. Някаква сила ги запрати в безсъзнание до стената и ангелът почувства другото, познато присъствие.
- Тикра! – с отвращение произнесе името на влезлия мъж.
- И аз се радвам да те видя, господарю! – каза той с престорен вреслив глас.
- Значи бях прав! – осъзна грешката си Амброас. – През цялото време съм се оставял да ме лъжеш!
- Дори аз не можах да повярвам, че не го усети по-рано, но предполагам, защото беше малък, а след това прекалено наивен, за да се усъмниш в помощника си. – гласът му бе плътен и басов, а жълтеникавите му очи бяха приковани в противника му, доставяше му удоволствие да си играе с него. – Беше толкова лесно да те манипулирам! Бедничкият Амброас! Трябваше да си останеш до полите на Равновесието, а не да хукваш след моята жена!
- Тя не е твоя и никога няма да бъде! – процеди през зъби младежът. – Това, което искаш да направиш ще бъде най-голямата ти грешка! Алия отдавна е мъртва! Дженифер не ти принадлежи!
- Тогава защо тя стои до мен? – самодоволно каза Тикра и обхвана момичето през кръста.
- Защото това не е Дженифер! – уверено поде Амброас. – Това са спомените на Алия в чуждо тяло, толкова са се размили, че няма и помен от предишната й същност.
- Какво знаеш ти! – изкрещя ангелът и вдигна ръка, за да го нападне, но следващите му думи го спряха.
- Виждам душата й! – самодоволният му поглед ужаси Тикра и той разбра, че не лъже.
- Но как? – залута се в мислите си той. – Как през цялото това време не успях да разбера тази твоя способност, не бях ли аз този, който влизаше в главата ти, а не ти в моята.. как.. – ангелът започна да ходи напред назад в търсене на отговора. – Мислех, че знам всичко, а сега.. сега.. ти можеш това...
- Къде е Дженифер? – попита Патрик, използвайки момента на объркване.
- Не знам! – вдигна рамене мъжът и продължи да се лута, игнорирайки виковете на момчето. – Тогава коя си ти? – той погледна към момичето. – След като не си Алия и не си това момиче, коя си?
- Тикра, любими! Не мисли за глупости! – изведнъж каза тя и обгърна лицето му с длани. – Аз съм си аз и съм тук!
- Мила, наистина ли си ти? – като удавник той се хвана за сламката. – Всички ме лъжат и ти се върна при мен?
- Да, да! Вече съм тук! – кимна и го прегърна.
- Какво става?! – с отвращение попита момчето.
- Трябва да извадим спомените на Алия от това тяло, за да може Дженифер да се върне! Не знам какво са й сторили, но толкова слабо я усещам, че сякаш всеки миг ще изчезне! – Амброас наблюдаваше този фарс и търсеше отговор, но не намираше, трябваше му помощ, но от къде.
- Да, точно така.. това трябва да направим... – ангелът долови от шушукането на двамата и мислите на момичето достигнаха до него.
- Това е лудост! – изкрещя той и тръгна към тях. – Ако убиете Равновесието това ще доведе до края на трите свята! Балансът, че бъде нарушен!
Тикра този път го запрати в стената и той падна безжизнен на земята. Вида на окървавената му глава изкара Дженифер не повърхността и тя изтича до него. Дългите воали зашумоляха след нея. Колкото и силни да бяха спомените на Алия, любовта на това момиче не можеше да бъде спряна. Тя се надвеси над него и прокара длан през гърдите му, молейки се той да е добре. Не бе сигурна къде се намира и какво се случва, но в този миг Амброас бе най-важният. Той изпъшка и очите му се отвориха все още премрежени, но беше жив, това успокои момичето тя отново даде възможност на Алия да заеме мястото си.
- Джен! – извика Патрик след нея, когато застана отново до Тикра. – Какво се случва?
- Това, че скоро ще сме едно цяло! – студено отвърна момичето, а след това се обърна към ангела до себе си. – Церемонията трябва да започне скоро!
- Да! – кимна той като омагьосана кукла и прикова Патрик до братовчедите му. – Какво да правя с него? – погледна към Амброас.
- Каквото си поискаш... – на Алия й беше все едно какво ще се случи с този младеж, но след това добави. – Нека наблюдава как любимата му изчезва!
Тикра се съгласи без да премисля думите й, той просто следваше всяка нейна дума. Вековете прекарани в самота бяха заличили всяка следа от човечност. От всичките му спомени бе останало единствено желанието да живее със сина си и Алия, дълбоко в планините Клок. Бе готов на всичко, за да върне онова спокойствие и топлина, с които го даряваше съпругата му. Изобщо не бяха действията му и последствията от тях...
- Тикра... – жената спря и се загледа в него. – Обичаш ли ме?
- Да! – без да се замисли отговори той, но нито погледа, нито гласа му се промениха, сякаш казваше, че отвън вали дъжд.