автор: iszaard

Дъждът шумолеше в жълтите листа на дърветата. Стичаше се по грапавите стебла. Достигаше коренищата, здраво вкопчени в майчината плът на земята. А тя бе трудна за разбиране и още по-мъчна за разгадаване - eсенната лепкава и още топла пръст. Тануклатан я обичаше безмерно. Без да я съди и без да й прости. Нямаше причина да иска или очаква някакво възмездие. Такава бе волята на боговете.
Роди се в малка къщичка, до сами брега на безкрайната вода, която предците наричаха Граница на световете. Не помнеше родителите си. Само бе слушала за тях. Ала приказките не натежаваха, нямаха плът в душата й. Някак чужди и далечни бяха лицата, оплетени в тънка мрежа от спомени, и тя не можеше да ги докосне. Нито да ги почувства. За нея "Границата" бе нещо като люлка и дом, и семейство. Странната прозрачна плът, която приемаше различен вид при най-леката промяна в настроението на вятъра, ту сребристосиня като малките камъчета в планината, ту мътнозелена, бе за Тануклатан истинска и първа майка. Майка и баща едновременно. Сурова, непозната, но любима. Още като дете усети в себе си нещо различно. Макар, че често се включваше в игрите на връстниците си, те не й доставяха истинска радост. Най-много обичаше да остава сама до брега на океана. Тогава, изправена в целия си малък ръст, затваряше очи и дълго се любуваше на солените пръски, които докосваха лицето й. Играеше си с прииждащата и отлечаваща се вода. Следеше малките кръгчета, които образува по пясъка и камъните. Скачаше засмяна когато нейният другар в игрите успееше да я намокри, а после присядаше на някой от по-едрите камъни и запяваше тихо, колкото само тя да може да се чуе. Не, че разбираше онова, което пее. Мелодията й бе позната отнякъде, макар да не знаеше откъде. Не разбираше и смисъла на думите.
Когато поотрасна забеляза, че хората от рибарското селце, в което живееше от малка, започнаха да странят от нея. В началото й се стори, че я гледат особено. С времето почти спряха да й говорят. Когато минаваше край тях се дърпаха и вече отдалеч шушукаха и сочеха косите й. А те бяха с цвета на огъня. Разбра това един ден, докато играеше с другите деца. Едно от момчетата изведнъж извика, после се разсмя. Започна да подскача в кръг и да охка като държеше едната си ръка с другата. Повтаряше на другите, че се е изгорило, защото е докоснало косата на Тануклатан. След тази случка децата спряха да я търсят. Времето минаваше. Тя виждаше как всеки ден лудуват из селото, отиват до океана и се връщат винаги усмихнати и шумни. Тя обаче оставаше сама. Когато започна да се превръща в девойка стана още по-страшно.
- Момиче - каза й веднъж старата Жена Сова – при нас не можеш да имаш нито дом, нито съпруг. Ти си различна. Няма как да те приемем. Нито да те разберем. По-добре си иди. Намери другаде щастието си.
- Но къде? Нима водата, която блести тъй омайно ще се разтвори за мен и ще ме вземе в обятията си, за да заживея в друг свят? Ще умра ли или ще си бъда същата - дишаща от свежия ветрец през пролетта, зъзнеща в зимния студ и бягаща в лятната жарава, лека като птиците, които хвърчат в небето? Кажи ми, коя съм аз?
Старицата само поклати глава и лицето й стана още по-набръчкано.
- Това знаят само боговете.
Тануклатан дълго мисли за окаяното си положение. Наистина хората в селото не й бяха близки с нищо, ала се страхуваше да остане съвсем сама. Не смееше да прекрачи отвъд "Границата". Знаеше, че мъдреците, които живееха по хълмовете, използват чудни растения за да виждат какво има в незнайното. Но само поглеждаха, както се гледа от високото и си здраво стъпил на краката си, чувстваш как мърда пръстта и ти е спокойно.
Една нощ, когато луната грееше особено ярко, се загледа в милия й образ. Като да бе жена, която се оглежда в безбройните светли точици, блещукащи в небето, и тъжи, че не може да ги докосне. Опита се да й поговори. Да й прошепне мъката си, ала гордата жена не понечи да я изслуша. Беше далече. Тануклатан заплака. Сълзите й бяха тъй много, че направиха кладенче в нозете й. То растеше. Преливаше в мрака като вълна. Стичаше се в краищата на очите. Накрая обгърна целия й малък свят.
Когато се опомни солените води бучаха в ушите й. Скърцаха в уплашеното й сърце като умиращи дървета. Огледа се и видя навред само синьо. Плътно и безплътно едновременно. Беше й невъзможно да диша. После отново изгуби съзнание. Стори й се, че някакво морско чудовище, като тези от приказките, които някога й бе разказвала Жената Сова, я сграбчва за косите й я повлича нагоре към малкото останало от крехкия й живот.
Следва...