автор: secret_rose

Твърде късно се врече в неразресаните и коси,
твърде късно за вятърните въжета.
Бе строшена до пясък,
в който истина никога не роси.
Бе отнела очите си - разпилени кристали,
пръски пяна, по гребена на космическите морета;
бе извила снага - брод към нищото -
видима и невидима слънчева песен...
драскотина по коловоза на утрото,
стъпка в безкрая.
Бе понятие само,
не красива и чувствена млада жена,
нито топла извивка живот от отминали есени...
Бе частичка от някакъв пясъчен, вятърен рай.

С него никой не може да се обеси.

С нея никой не може да тръгне на дълъг път.
Твърде късно измина дъгите по плитките неразресани.
Твърде късно посегна да я познае отвътре
и да свие от стружките сън самота за сърцето си.