автор: riiva

Цял ден е гласила тая жарава, като дете е завръщала огъня – да не излиза, все в кръга да стои. Нависоко да не гори, да тлее. И нощта като спусне широките си поли, да я приеме радушно, с охота, както любима се приласкава в брачното ложе – трепетно, но смело. И ей го сега, чака я - да дойде, да го обходи, да го придума да се снижи и покорява, с песни да го успи, докато се превърне в ситна жарава, черна и лъскава като голите й пети. Тъй както е било винаги.
Сама е тя в тая тежка нощ, няма за кого да се кичи, ала нестинарката, тя е като невеста, не може неумита и неугледна да се явява. Пак е облякла бяла риза и през три води се уми – студени, да не докосва ръката й друг огън, освен онзи, за който се е нагиздила. Чака и тя, да се свечери, да се видят лице в лице, и той да ахне на премяната й, и тя да се смири пред силата му.

Не й е нужна музика, цялата музика тя я знае. Ето го тъпана, бие равномерно и бавно, старата чува тия силни и звънки удари и пръстите й сами я повдигат. Готова е, да се прекръсти през мършавите гърди, да пристегне краищата на бялата празнична забрадка и ще пусне тоя дързък ритъм да потече в изтънелите вени, докато цяла я разтърси. Сякаш по нея бият с късия дървен кияк, сякаш тя е тъпана с опънатите до скъсване яки кожи. Сега трябва да слуша, да слуша, както никога не е слушала досега. Тоя огън е голям, а тя е стара и немощна. Само една битка й е останала, един танц за танцуване, една жарава за кръщение, последната. И старата слуша, не с ушите, със сърцето си слуша, сърцето трябва да се смири. Огънят не обича плашливите, слабите, пълните с тъжби и неволи. От майка си го знае, пред огъня да се изправяш само светъл и чист, с леко сърце - за да са леки нозете, които ще газят в горещите въглени.

Тъпанът бие, с плътен еклив глас отеква в ушите й. Тъпанът бие, в хилавите боси прасци бие. Тъпанът бие, в коравите свити длани. Тъпанът бие, тялото й се люшка, като тревица пресъхнала под южния вятър. Тъпанът бие, тъпанът бие, сърцето й бие. Сърцето й бие, равно и силно, и тоя ритъм вече е всичко. Забравила е за хълма, далечен и тъмен в сиротната нощ, забравила е за селото, мъртво и страшно, като изсъхнал зъб в изоставената земя, и за кошарите, самотни и пусти без стопанин да се погрижи за тях. Няма да мисли тя за това, тая болка е за после, когато пак ще е слаба и немощна. Ритъмът, ритъмът – само той е важен! Сърцето й бие, последен е танцът й, няма да има повече, с него ще изкупи греховете на всички, и най-първо своите. Тъпанът бие, сърцето й бие, готова е! Нестинарката танцува, огънят ще се покори, така е било винаги. Ще отстъпи пред твърдите пети, ще се свие под ситните стъпки, ще наднича зад белия фустан, укротен от магията й. Не ще я нарани, сърцето й бие - светло и чисто.

Танцува, а мислите й в детско юмруче са се свили. Няма я нея тука, с всяка стъпка все по-назад се връща, като вихър прелитат спомените край нея. Млада е и хубава. Много мъже я искат, а тя има само една любов, една мисъл. Тоя огън, който сега гази с босите си нозе, тоя огън, сънлив и отпуснат, той е нейният годеник. За него се отказа от дом и семейство. Само той ще я има цяла. Сеща се старата първия път, като я повика, как страшно беше. И плака, и крещя, а въглените даже не ги и усети. Като миг беше първия танц, на един вдъх го изигра. Свести се бледа като смъртник, с раздрани поли и пресушени уста, но тоя миг, той беше всичко. Мъж повече не погледна, никой мъж не може да се равни с такъв любовник, никой съпруг не ще издържи ненаситната й обич.

И огънят си я спомня, такава беше и като млада – силна и непокорна. Всяка нейна стъпка си спомня, много са го газили черните й крака. И нищо лошо не е забравил, да би могъл, жива би я изпепелил. Не смее още, вещица е старата, ръцете й са като бели ястреби, все нагоре устремени, надалече хвърля магията си. Тропа с краката, повдига поли и се върти, като луда се върти. Сякаш и в нея има огън, да й посегне, сам себе си ще изгори. Ще чака! Друга е сега, повяхнала е и бледа, гърдите й свирят, не може дъх да си поеме. Този път магията може да не й стигне пак да го покори. „Потрай, огъне, потрай!”, шепнат безкръвните устни, „Ще дойде и твоят час. Ти все ме каниш, ето, ида. При тебе съм дошла, тая нощ ще е!” Старата присяда, скръстила ръцете в белия скут. Не е било друг път тъй да седи в жарта, но и тази нощ не е като другите. Тъй го е решила, последна е в селото, никой ни идва, ни си отива, няма кой костите й да погребе. А и как ще иде в старчески дом, тя без огъня не ще може и ден да живее! Очите й помътняват, скоро ще е, дългите ръкави вече тлеят. Ей сега ще се разгори и ще подхване и везания фустан. В това проклето село не се намери ни един, на който да предаде дарбата. Наследственост, казват, била. Няма наследственост в тая работа, огънят избира, избраният тръгва! Нищо вече не ще да го върне към стария живот, такива като нея само ще го обучат. Е, тя няма кого да учи и време за обучение няма, може и за добро да е.

Щастлива е, щастлива, тъй го знаеше, че ще бъде, от първия ден още. И очите й са стари като нея, червени петна вижда пред себе си с тия слепи очи, ама си знае, огънят втора покана няма да чака. Ще порасне и наедрее, преди да е успяла докрай мислите си да подреди. Няма нищо, и за това е готова, тъй било редно, за който се е омъжила, с него ще си иде! Усмихва се старата, а в главата й пак тъпанът бие. Сърцето да се смири – това е важното! От майка си го знае, тогава само от огъня не боли.