автор: Krasi_Yankova-Zvezdokril

Полунощ дремеше кротко. Лек ветрец закачливо рошеше козинката й. От полуоткрехнатия прозорец луната промъкваше плахи пръсти за да я погали. Изведнъж малките и черни уши щръкнаха право нагоре, два зелени диаманта светнаха застрашително в полумрака на стаята. Тя скочи от бюрото и ловко се приземи в краката на малката си стопанка.
Момиченцето спеше. Като се опитваше да не я събуди Полунощ доближи края на леглото, накокошинена и готова за бой. Бе решена на никаква цена зловещото присъствие пред вратата, по никакъв начин да не позволи да доближи до детето.
Смърт влезе без да отваря. Никак не му хареса, че се отзова очи в очи с тази разярена съскаща фурия готова да му изтръгне душата ако разбереше как. Смърт и преди не ги харесваше. Тия твари май наистина имаха по девет живота. Но откакто между измеренията се появи онази шантава симбиоза между същество и абстракция Шриодингер, се страхуваше от котки и се стремеше максимално да ги избягва.
Врата скръцна и се отвори:
- Добре ли си Бел?
- Всичко е наред, мамо. – Белослава седна в леглото. – просто Нощ си дойде да спи.
Щом вратата хлопна обратно, детето веднага се взря в Смърт.
- Здравей – от изненадата той едва прохъхри:
- Здравей – знаеше че момиченцето е сляпо. Две очи, като половинките на зрял разрязан лимон проникваха под бутафорния скелет и гледаха право него. Смърт не си имаше често вземане даване с ангели, та бегло помнеше как изглеждат, ма тази тук го докарваше, само крилете и липсваха. Или не, лунните лъчи извайваха две изящни, кристално прозрачни полусфери зад гърба на детето. И Смърт се изненада за трети път тази вечер. Установи че притежава въображение.
- Харесвам те, знаеш ли? Теб мога да те видя. – Смърт не знаеше какво да отговори - Ела, седни да си поговорим, докато заспя – Полунощ предупредително показа ноктите си и се сгуши плътно в ръцете на Бел. Смърт приседна боязливо в края на леглото. За първи път някой му оказваше такова доверие. Детето сключи ръчички около костеливата длан и пръстчетата му оставиха розови отпечатки по восъчната кожа. Смърт не посмя да се отдръпне. Момиченцето си тананикаше нещо полу на глас полу на сън.
По късно Смърт така и не можа да си обясни, защо продължи да стиска по обратния път в юмрук топлината на човешкото доверие. Нея нощ Белослава се сдоби с неподозирана власт, но това е друга история.