автор: katbalu

Вървях към теб море, вървях.. аз цял живот вървях...
Вървях към твойте приливи и отливи...
Вървях към твоите прегръдки,
към пясъчните ти любови
към
бездните...
Ах тези тъмни, електрични бездни
в които не боли когато падаш..
Ах, да!
Години триех детските сандали
и тичах с бели роклички - платна
да те прегърна
да достигна плажа
и още по-напред – във теб море
чело и панделки аз гмурках в твойта пяна
и в центрофугите на твоите вълни
бях толкова щастливо – безтегловна...
Навярно съм те дишала море...
Да! Дишала съм те
в предишните
и в бъдещи животи,
а песъчинките на твоите любови
са пръснати навсякъде край мен
все още,
като брокат след танц на пеперуди.
И пак вървя към теб море! – Един е пътят!
По него виждам спомени от себе си...
Пред мен блестиш с омайното си синьо
с упойния си дъх на водорасли -
такъв упоен дъх на йод и дюни
и песни на цикади и щурци...
Вървя към теб море! – дъхът не стига...
Откривам, че без теб е много зле
и все по-трудно вдишам сушата,
която всичко твое ми отне...
Която ми смали сандалките,
открадна ми най-синьото в очите
и ме накара знаците да спазвам,
онези – много пътни знаци
които магистрално ми показват,
че за да стигна някак си до теб
ще трябва да чета световна карта
и да си включа GPS...
Но аз си спомням още детския адрес
И правата черта към теб на плажа...
И някой ден,
аз пак така...
ще скоча в детските сандали...
ще полетя – една черта към хоризонта
и ще се слея с нежните ти длани
ЗАВИНАГИ
МОРЕ!