автор: marcusjunius

Ние сме поколението, което никой не търсеше.
Затова трябваше сами да намираме себе си.
Ниe сме мъжете, които трябваше да се откажат от вярата си,
за да запазят любовта си.
Онези от нас, които не успяха, загубиха и двете.

Ние бяхме учени да обичаме държавата си
и затова намразихме родината си.
Ние свирехме на китари с метални струни,
от които връхчетата на пръстите ни загрубяваха.
Но въпреки мазолите
ние не се страхувахме да погалим устните
на своите любими.
Ние не си купувахме мотоциклетите, а ги сглобявахме
от стари части.
Ние не си купувахме по
двайсет вързани рибарски кукички за левче.
Ние умеехме сами да ги връзваме.
А вечер тайно тренирахме бокс без ръкавици в
салона на кварталното училище.

На осемгодишна възраст водехме по-малките си братя
и сестри на детска градина.
Когато се прибирахме след училище,
в домовете ни никой не ни посрещаше и сами си приготвяхме обяда
на стария електрически
котлон.
Понякога котлонът не работеше.
Тогава сами сменяхме изгорелия контакт
в кухнята.
Без да изключваме бушоните.

Ние мечтаехме за вечната любов и бяхме
способни да я открием без чужда помощ.
Защото тя беше точно до нас.

А сега...
ние сме привързани към домовете си,
но често ги напускаме.
Сега все още умеем да обичаме мълчаливо,
но шумът наоколо заглушава мълчанието ни.
Объркани от самота, много от нас разбиват живота си в търсене
на друг свят, вместо да създадат собствен свят
от своите търсения.

Сега...
шофираме бавно старите си фолксвагени
и новите си мерцедеси,
защото зад гърба ни са нашите деца,
в безопасни столчета, с предпазни колани.

А ни се иска да натиснем газта до край.

Защото ние сме мъжете от Поколението Хикс -
между поколенията “B” и “Y”
между „да бъдеш” и „защо”...

Ние сме мъжете Хикс -
ние мразим войната и насилието.
И по ирония на съдбата
ние
трябваше да бъдем последните войници.