автор: PapurcheMehurche

31

Джани очакваше всеки момент Лорис да позвъни на вратата и да я вземе. Уговориха се по телефона, че ще се видят да обядват заедно и да прекарат още няколко часа един с друг. Тази нощ той заминаваше за Италия.

Чувстваше се доста неловко. Трябваше да откаже предложението на Лорис. Но не искаше по никакъв начин да го нарани. Може би един ден щеше да съумее да го обикне с цялото си сърце, може би. Но не и сега. Не и когато все още Тед владееше не само емоцията й в настоящето, но и всяка мисъл за бъдещето.
Лорис стоеше на вратата с огромен букет рози и й се усмихваше.
- Ще влезеш ли? – Джани го покани с жест.
- Не, не, искам днес да ме разходиш из твоя град. Забелязах, че сякаш не ти е много приятно да излизаме тук и това ме натъжава. Сякаш не ти е хубаво да те виждат хората с мен.
- Глупости! Как можа да си помислиш такова нещо?! Аз съм щастлива с теб, Лорис. – Джани го целуна нежно и потърка нослето си в неговото – И ми е мъчно, че си заминаваш.
- Нека не мислим за заминаването в следващите няколко часа! Хайде, готова ли си?
Джани заключи входната врата и доверчиво се сгуши в рамото му. Каза му, че е щастлива с него, не беше лъжа. Но явно беше нужно още време. Освен това имаше нещо невидимо за очите, но нещо, което подсъзнателно усещаше. Сякаш Лорис криеше нещо от нея, може би някаква срамна тайна. И сигурно ставаше въпрос за някаква жена. Джани не можеше да прецени абсолютно точно какво е. Интуицията й обаче подсказваше нещо не съвсем наред. Говорейки за миналото си, за чувства, за секс, Лорис изпитваше някакво необяснимо притеснение и дори оставяше някои съвсем безобидни въпросчета без отговор.
Тя закопча предпазния си колан, отметна разпиляната руса коса от лицето си и му се усмихна.
- Имаш ли някакви конкретни желания? Или се оставяш в ръцете ми?
- Джани, изкушаваш стария човек! Единствено искам да купя подаръци за Лоренцо. Но ти по-добре от мен знаеш магазините за детски дрехи в твоя град.
- Чудесно. Ще оставим колата на паркинг и се впускаме в една дълга разходка! Ще пием капучино, после ще хапнем нещо някъде.
- Няма значение какво ще правим, миличкото ми. Значение има само това, че ти си до мен и това е най-силното усещане, което съм имал за последните сто години.
- Лорис, недей! – Джани леко го стисна по ръката. – Ще ми е трудно да живея без това безметежно усещане за обич и нежност. С теб се чувствам точно така – обичана, защитена и все едно постоянно ме милваш и докосваш с обич. Това е толкова нетипично, толкова нелогично, толкова...
- Стига, Джани! Може да го наричаш по всякакъв начин, но е истинско. Вярваш ми, нали?
Джани само кимна с глава и насочи вниманието им към уличното движение. Беше доста по-безобидно. А и нямаше много време за отлагане, той трябваше да научи какво е решила.
Паркираха колата в центъра на града и поеха на рейд по магазините. Джани умело го съветваше и напътстваше в избора на подаръци за Лоренцо. Странно, изглеждаха като едно съвсем нормално семейство, което пазарува за детето си. Но тя осъзнаваше, че са далеч от тази истина и че това винаги ще бъде само част от приказка, но от приказка, която явно не беше написана за нея.
- Лорис, имаме ли още неща за купуване? Искам да пийнем нещо разхладително.
- Не, стига толкова. И без това прекалих с подаръците. Благодаря за помощта. – Седнаха под огромния чадър на кафенето близо до градските фонтани. – Чувствам се сякаш цял живот съм чакал момента, когато да те срещна. Прекрасно е! – Целуна я нежно и я погледна в очите. – Джани, какво има? Слънцето го няма в погледа ти. Какво има, милото ми момиченце?
- Лорис, аз не мога да отида в онази къща с теб. Ще бъде грешка. Не съм готова за такава внезапна промяна...
- Не искам да те притискам. Оставяме този разговор недовършен. Няма да приема отказа ти сега. Помисли, има време. Аз купих къщата. Но може би прекалено много бързам. Просто...
- Бягаш от нещо и искаш да избягаш с мен!?
- Не искам да говоря за това.
- Лорис! Има ли нещо, което ми спестяваш? Какво става? Усещам, че криеш нещо. Но не мога да правя догадки. Ще ми кажеш ли?
- Може би. Но не сега. Сега искам единствено да пия още от устните ти, да те гледам и да те докосвам. Остават ни още няколко часа заедно. Засега!!! Знаеш, че ще се върна за теб. Знаеш, нали?
- Да, Лорис. Знам. Виж, нека не си даваме обещания. Не е нужно. И без това сме зависими от много неща. На теб ти предстоят много сериозни неща. Имаш да оправяш толкова проблеми. Трябва да се погрижиш за бизнеса си. А и двамата все още не сме решили въпроса със съпрузите си. Практически и двамата сме женени, но не един за друг, а просто за други хора. Може да е бюрократична пречка, както я наричаш, но не е толкова лесно. Нека оставим нещата така! Нека запазим усещането за изминалите дни, да закътаме тези хубави мигове. А животът е пред нас, имаме време да решаваме и променяме съдбата си.
- Така е, Джани. Но е наистина несправедливо да те оставя тук и да замина. С теб всичко е по-лесно. С теб проблемите не изглеждат страшни. Ти обличаш нещата в слънце и усмивка. Знаеш как да заразяваш с кураж и вяра, знаеш как да обичаш, умееш да разбираш нещата. Невероятна си. Помниш ли? Веднъж ти бях казал, че си най-силната жена, която познавам, но ако някой те докосне с любов, може да те прекърши в страстта си и да те разплаче като малко момиченце. Помниш го, нали? – изчака енергичното й кимване и продължи – Не мога да ти обещая нещата, които искам да направя за теб. Но мога да ти обещая, че няма да допусна никога да се разплачеш. Стига да ми позволиш да бъда до теб. Стига това.
- Да, стига.
Замълчаха и останаха така с преплетени пръсти. Още няколко минути и Лорис щеше да се върне в родината си, а Джани към безумната болка на факта, че беше обичана, но не и от единствения човек, когото тя искаше. Не и от Тед.
Час по-късно Лорис я остави в дома й и потегли. Беше тъжно сбогуване. И двамата едва спираха последните думи за раздяла. Целувките имаха горчивия вкус на сълзи и неизвестност.
Джани заключи вратата след него и запали цигара. Не искаше да спира сълзите си. Не искаше да мисли за нищо. Обади се на приятелката си Дина и й каза, че Лорис е заминал. Дина дори не се учуди, че тя не е отпътувала с него. Момичето вече знаеше, че единственото възможно заминаване за Джани е това с Тед. Едно заминаване, което никога нямаше да стане реалност.
Джани отвори дневника си и простичко написа: Лорис замина. Беше чудесен. Нека всяка жена на света да се почувства поне за миг така обичана, така защитена и така сладко-нежно милвана! Моят миг свърши. Лорис е невероятен, но не е Тед.


ЕПИЛОГ
32

Съботният ден започна след безсънната нощ, удавена в спомени. Дина остана да пренощува при Джани. Цялата нощ двете говореха за миналото, което всъщност изобщо не беше минало. Не и в общоприетия смисъл. Джани се върна време назад и й разказа последните години от живота си. Беше болезнено и изтощително. Но в разговора се раждаха истини. И обърканите й мисли вече придобиваха ясните очертания на безпардонна самокритика.
Джани беше прикована на леглото заради констатирания преди ден тромбофлебит. Болката си я биваше. Но тя така беше свикнала на болки, че това не можеше да я сломи. На моменти дори беше странно щастлива, че има тази болка, защото тя беше действителна и не докосваше душата, а само тялото.
Влезе да направи кафе. Знаеше, че не бива да става от леглото, но и без това не вярваше нещата да се оправят с лежане. Запали първата за деня цигара и приготви чашите за кафе.
- Добро утро! Как си, Джани? – Дина влезе в хола и спотаи една огромна прозявка – Има ли някакво подобрение?
- Добро утро! Не, все така е. Май няма да се получи с лекарствата.
- Дано се получи! Баща ми се обади преди малко. Каза, че е намерил специалист в Хирургиите. Малко по-късно ще мине да те вземе и ще направите там една консултация.
- О, защо се ангажира с мен?! Ще се оправя! Искаш ли кафе?
- Да, ще си сипя. Ами точните му думи бяха: “Трябва да направим нещо за Джани, че работата в офиса е доста. Трябва ми там!” Това не те обижда, нали?
- Не, в никакъв случай. Кога трябва да съм готова?
- Следобеда ще мине да те вземе. Не се тревожи, аз ще остана при Джейми. Каза да си вземеш някакъв багаж, ако евентуално те оставят в болницата.
- В болницата? Дина, ти се шегуваш. Няма да оставам в никаква болница!
- Джан, недей така! Може да те задържат за изследвания. Какво толкова? Ще те прегледат, ще видят защо болката не спира и ще ти помогнат. Все пак са лекари.
- Да, но така ми е писнало от лекари. Не мога да ги понасям.
- Предполагам. След всичко, което ми разказа... Джани, не знам как издържаш. Прекалено много болка е! Прекалено дори и за най-големите грешници. А ти си толкова добра. Не мога да разбера защо ти се е случило всичко това. Просто не е честно!
- Животът никак не е честен! Никак! Чух телефона одеве?
- Да, Вайълет се обади. Питаше има ли някакво подобрение. Казах й за консултацията в Хирургиите. Помоли да я държим в течение.
- Добре. Ще се опитаме. Я, кой се е наспал! – Джейми влезе в хола, търкайки сънено очи. – Ставаш ли, зайо?
- Добро утро! Ами сега се събудих. Мамо, ти как си? Мина ли ти кракът?
- Не, все така ме боли. Следобед ще ходим на консултация в Хирургиите. Шефът ми е намерил някакъв специалист да погледне тромбофлебита.
- Това е хубаво! Ще закусваме ли?
Дина стана от мястото си и с жест спря Джани.
- Аз ще направя сандвичи. Ти си лежи. Ей сега ще стане закуската.

Хапнаха набързо и Джейми отиде да играе с децата пред блока. В началото на септември времето беше чудесно – слънчево, топло и тихо. А и детето виждаше, че с нищо не може да бъде полезно на майка си. Само се разстройваше от нейната болка и безпомощност.
Джани задряма на дивана. Беше доста изтощена от изминалата нощ на спомени и откровения. Няколко часа по-късно Дина я събуди.
- Хайде, време е да се приготвиш. След малко баща ми ще те вземе да отивате към Хирургиите.
- Аз май съм се унесла.
- Няма лошо, хубаво е, че поне малко си почина. Имаш ли нужда да ти помогна?
- Не, Дина, благодаря ти за всичко. Ще си взема един душ набързо и малко багаж.
Малко по-късно Джани даде последни наставления на Дина – да се погрижи за малкия, да се обади на брат й да прибере детето и да успокоява Джейми.

Хирургиите изглеждаха както преди. Джани беше лежала в едно от отделенията преди 9 години, малко след раждането на сина си. Олюпените стени и тавани, захабените подове, изтърканите дивани в чакалнята – всичко си беше както тогава. Тя и не очакваше нещо по-добро. Но подобна обстановка можеше да събуди единствено страх и ужас. Е, тя поне беше свикнала да не се плаши от такива неща. Приемаше ги за дреболии и дори се шегуваше, че са част от интериора.
Посрещна ги доктор Круелс. Не загуби дори секунда в обяснения, а веднага я вкара за преглед. Джани подробно обясни как се е развивала ситуацията през последните дни. Докторът разгледа направените вече изследвания и седна на бюрото си.
- Аз съм готов с прегледа. По всичко, което констатирах, личи, че спешно се налага да направим операция.
- Операция? Докторе, Вие се шегувате! Как така операция? – Джани направо го гледаше като ужасена. – Не може ли нещо друго, някакво лечение, знам ли?
- Не. Категоричен съм. Налага се операция и то незабавно.
- Незабавно? – тя сама забеляза, че повтаря като папагал неговите думи – Тоест веднага?
- Да, можеш да се настаниш в стаята си. След половин час екипът анестезиолози ще бъде тук и започваме. Не се страхувай! Подобни операции се правят по десетки на ден в това отделение.
- Предполагам, но не и на мен. Нали знаете, докторе, всеки го боли за собствената му кожа.
- Да, аз отивам да се подготвя. Сестрата ще те доведе в операционната, когато екипът е готов.
- Докторе, мога ли да изпуша някъде поне една цигара?
- Ненавиждам хора, които пушат. Все пак това е болница! – докторът затвори вратата на кабинета за спешни прегледи и видя, че жената пред него е доста притеснена. Явно това успя да го умилостиви, както и потъналите й в неизплакани сълзи очи – Добре, запали цигара в чакалнята. Днес е почивен ден. Няма проблем. Ще нарушим малко дисциплината, но щом е толкова важно да пушиш...
- Благодаря Ви, докторе.
Той я остави в средата на коридора и се отправи към операционните. Джани се настани на едно неудобно диванче в чакалнята и запали цигара. Беше истински изплашена и отново сама. Шефът й отдавна си беше тръгнал. Тя не разчиташе на него за успокоение. Но се чувстваше ужасно сама. Запали цигара и се загледа през прозореца. Позвъни от мобилния си телефон на Дина и детето си – поне при тях всичко беше наред. Потърси родителите си – те се връщаха от почивка и бяха на път. Остави им съобщение, че е в Хирургиите и след малко ще я оперират. Запали втора цигара, не й се влизаше в болничната стая. Имаше нужда да чуе още един човек – Тед, но не искаше да си причинява повече емоции. Написа му sms: „Аз съм в Хирургиите. След малко влизам в операционната. Казаха, че не мога да се размина без операция. Страх ме е!” получи съобщение, че написаното от нея е стигнало до Тед и хвърли цигарата. Една сестра я повика в този момент, за да й направят кардиограма.
Тед й позвъни, докато лежеше увита в електроди и кабелчета. Беше разтревожен, но се опита да я успокои и да й даде малко кураж. Джани побърза да затвори, защото звукът от гласа му й действаше достатъчно силно и можеше да покаже аритмия при кардиограмата.
Минута по-късно влезе в определената й болнична стая, за да си остави багажа и да изчака повикването за операция. На едното легло някаква жена четеше вестник. Тя нерешително остави чантата си върху свободното легло и се обърна към жената:
- Здравейте, аз съм Джани. Изпуших някоя цигарка и идвам да се преоблека, че след малко ще ме оперират.
- Момиче, ти да не си объркала Сърдечно-съдова хирургия с Психиатрията, а? – жената я изгледа доста подозрително.
- О, не – Джани се усмихна колебливо – в никакъв случай. Имам тромбофлебит. Ще ме оперират наистина след малко. Не казвам, че съм в отлична форма, но чак Психиатрия – завъртя красноречиво очи.
- Ами така нахлу в стаята и цигари, аз се опитвам да ги откажа. Казаха, че за моето заболяване е изключително вредно.
- Аз не искам да ги отказвам, доставя ми страхотно удоволствие да пуша. Даже и да ми забранят... сигурно пак ще си пуша.
Жената понечи да отвърне нещо, но в това време влезе сестрата и подкани Джани да тръгва към операционната. Тя погледна мобилния си телефон, въздъхна тежко и тръгна към операционната.

Не знаеше колко време е минало, когато усети, че се събужда. Все още под влиянието на упойката с много странен детски гласец позвъни на родителите си да им каже, че операцията е минала. Потърси и Тед, но нямаше никакъв спомен дали изобщо е говорила с него. Унесе се отново в сън. Минутите минаваха като цели часове. Събуди се от жажда. Изгаряше за глътка вода. Отвори очи и доста се стресна. Там бяха всички – родителите й, малкият Джейми, брат й, дори шефът й с един колега. Единствено Тед не се виждаше измежду групата посетители. Джани направи опит за усмивка и протегна ръка да погали Джейми:
- Май мина, а? – поизправи се в леглото.
- Мамо, как си? Много ли те боли? Какво ти направиха?
- Не, зайо. Не усещам болка. И аз не знам какво са ми правили, беше с пълна упойка и нищо не знам. Ужасно ми се пие вода.
- Ето, вземи, но не пий много. Да не ти се разбърка стомахът от упойката. – майка й отвори бутилка минерална вода – Така ни изплаши, Джани. Отидохме на почивка и уж всичко тук беше наред, а се връщаме и вместо да се съберем на вечеря всички, ние се събрахме в болницата.
- Ами, съжалявам. И аз не съм планувала да стане така. Но дано да е минало вече.
Докторът влезе в стаята и се приближи към леглото й:
- Как си?
- Не знам, докторе. Още съм унесена, но поне нищо не ме боли.
- Още не е отминало действието на упойката. Ще имаш болки, но няма да са много силни. Ако станат нетърпими, помоли дежурната сестра за някакъв аналгетик. Аз ще те видя сутринта.
- Докторе, защо толкова много продължи? Нали казахте, че операцията е за двайсетина минути?
- Предполагах, че ще е малка и бърза операция, но нищо не се знае, докато не отворим мястото. Имаш два разреза. Наложи се да премахнем образуваните тромбчета. На едното място беше доста рисково. Бяха се насъбрали като грозд от малки тромбчета, затиснати от гной, доста сериозно инфектиран грозд. Отстраних всичко. В следващите 24 часа не искам да мърдаш от леглото по никаква причина. Ако мислиш, че е необходимо, някой може да остане тази нощ при теб. Само не искам да притискаш крака. И никакво ставане! Аз ще преценя кога можеш да станеш. Ако нямаш повече въпроси, отивам да почивам. Дежурството ми свършва утре сутринта. Ще се видим тогава.
- Добре, докторе. Колко време трябва да стоя тук?
- Много си нетърпелива пациентка. Ние едва те оперирахме, а ти мислиш за изписване. Нека видим как ще започнеш да се възстановяваш. Има време. Сега почивай и ако има нещо, повикай сестрата или мен!
- Добре, благодаря Ви.
Докторът излезе от стаята със сдържано кимване в посока на семейството й. Още преди да затвори вратата, разговорът в стаята се поднови.
- Джани, искам да остана при теб, ако имаш нужда от нещо.
- Не, не, майко, няма нужда. Аз съм добре, само дето много ми се спи. Просто едва си държа очите отворени.
- Сигурно е от упойката, а и постоянната болка от предишните дни те е изтощила. Ние по-добре да тръгваме, а ти си почивай. Веднага звънни, ако имаш нужда. Мобилният ти телефон е включен, нали?
- Да, да. Хайде, тръгвайте! Джейми, ела да те цункам!
- Мамо, нали скоро ще си дойдеш вкъщи?
- Разбира се, зайче. Сигурно само няколко дни ще ме държат тук и си идвам. Дано всичко вече да е свършило.
- Ами крайно време е! Хайде, да я оставим да почива! И веднага се обаждай, ако трябва да дойдем.
- Добре, добре.
Минаха един след друг да я разцелуват, пожелаха й да се оправя бързо и тръгнаха. В стаята стана ужасяващо тихо след тяхното заминаване. Джани хвърли поглед към мобилния си телефон – все очакваше да чуе познатата мелодия и след нея гласа на Тед. Но телефонът мълчеше. Жената на съседното легло я изучаваше с явно любопитство, но не й зададе нито един въпрос. Джани внимателно намести оперирания си крак в по-удобно положение и затвори очи. Не помнеше почти нищо от следващите 24 часа – нито телефонните разговори с приятели и близки, нито посещенията на семейството й, нито дори болезненото желание да види Тед тук, до леглото си. Най-доброто лекарство за бързо възстановяване за нея се оказа сънят – дълбок, без сънища, здрав лечебен сън.


Джани вече се движеше из болничните коридори. По-голямата част от времето й беше разпределено между кафе-автомата в коридора и терасата, където можеше спокойно да пуши. Гадният навик не можеше да забрави лесно.
Допи кафето си и хвърли цигарата. Време беше да се върне в стаята си. Кремена, жената от съседното легло, имаше сериозни болки и разчиташе на нея. А Джани това и чакаше – вечно спасяваше някого.
- Ей, ей, по-добре ли си?
- Не, Джани. Остава още малко да ми изтече системата и ще те помоля да ми помогнеш да се пораздвижа малко, че вече ме боли всичко от това лежане.
- Няма проблеми, Кремена! Ще ти помогна. Така съм нетърпелива да си тръгна оттук. На визитацията сутринта ми казаха, че утре ме изписват. Оставали някакви последни процедури днес и си отивам.
- Ще ми липсваш. Ти си невероятно момиче, Джани!
- Благодаря ти. И ти си много готина.
- Така и не разбрах нищо от вихрушката около теб. Постоянни посетители, постоянни позвънявания и съобщения на мобилния ти телефон. Много странно – сякаш си заобиколена от обожатели и хора, които те обичат, а тук идват само приятелките ти и семейството ти. Успя да ме объркаш.
- Аз съм не по-малко объркана и от теб. Не знам какво става.
- Затова ли си толкова нервна? Не спиш, не ядеш почти нищо, само се чудиш как да изприпкаш до терасата за поредната цигара.
- Просто всичко е твърде глупаво и объркано. Но при мен май винаги е така. Всъщност сигурно си мислиш, че съм заобиколена от прекалено много обичливи същества с цялата лудница около мен. Но не е така. Да, естествено детето и семейството ми са винаги тук. Но те не запълват всички празнини.
- Снощи те усетих, че плачеш. Какво ти е, Джани? Защо?
- Кремена, съжалявам, че си ме чула. Не исках да те притеснявам. Просто се разяждам от болка. Искам да си тръгна оттук, а в същото време ми е абсолютно безразлично къде другаде ще бъда, защото – гласът й пресекна и тя уморено разтърка челото си – защото така.
- Но кой ти причинява това? Какво става с теб?
- Не е толкова просто. И е дълго за разказване.
- Ако искаш, можеш да споделиш с мен. Самата аз не се считам за много умен съветник, но и през моята глава са минали какви ли не неща.
- Всъщност всичко е много объркано. До преди седмица един мъж ме правеше най-щастливото момиче на света. Но той си замина и никога няма да се върне.
- Къде си замина?
- Той е италианец. Върна се в родината си. И още повече – той има жена и дете. Не знам за жена му, но съм сигурна, че детето му винаги ще е на първо място в живота му. Той ме правеше невероятно щастлива. Беше като хубав сън, но свърши. Лорис, така се казва той, не беше сигурен, че аз съм жената и живота му. И не го виня за нищо. Той ми даде доброта, нежност и обич. Но аз самата се боря с една проклета невъзможна любов и май още не съм готова.
- Защо невъзможна?
- Не знам. Той се казва Тед. Превърна се от най-добрия ми приятел в мъжа, без когото не мога да живея повече. И с нищо не мога да се справя след него, сякаш всичко се разпадна.
- Но аз чувам, че говориш и с Тед, и с Лорис.
- Да, Лорис ме подкрепя в болестта. Но не би рискувал спокойствието си, за да долети при мен и да бъде реална подкрепа. А Тед – гласът й прозвуча неприятно като звън на стотинка в празна касичка – ами той изобщо не иска да идва тук. За него аз съм минала история.
- Не можеш ли и ти да го приключиш?
- Не е толкова лесно. Обичам го твърде много. А и много неща се случиха. Той беше най-голямата ми опора миналото лято, когато се борех за живота си. Той беше стимулът да се върна и да продължа да живея. Той беше и... Аз носех неговото дете. Спонтанен аборт – всичко свърши твърде грозно. А той дори не подозираше, че съм бременна. Не искам да ти описвам колко много ми е болката. Просто не мога. Дори от спомена за всичко, което се случваше, онемявам. Не ми стига нито въздух, нито сила да говоря за това.
- Ела тук! Ела да те гушна, момичето ми! Ще видиш, че всичко ще се оправи. Може би съвсем скоро нещата ще се подредят. Не се тревожи за нищо. Сърцето ти няма да издържи и един ден ще се пръсне, ако не изкараш мъката оттам.
- О, Кремена, – Джани я гушна внимателно, за да не се оплете в тръбичките на системата – то вече го няма. Не мога да гледам напред, имам детето си и това все още ме държи жива. Но само физически. Събуждам се с тази безумна болка, денят ми минава в черно безвремие, заспивам с болка. Не знам защо така. Не знам чии грехове изплащам още. Просто ...
Джани замлъкна и сълзите сами потекоха. Идваха от празнината, която зееше като рана от куршум в изнурената й душа. Останаха така мълчаливи и двете. Думите бяха излишни. Няма дума, която можеше да опише това жестоко страдание. А Джани се усещаше сама, безбожно сама, забравена като стара грамофонна плоча, която никой не се сещаше да пусне.

Джани остана 2 седмици при родителите си, за да й помагат, защото все още трябваше да поддържа режима на легло, преди отново да се впусне в нормалния си начин на живот. Четиринадесет дни, които я измориха до смърт – чувстваше се длъжна да предпазва семейството си от своята нервност и безпътните си мисли, от факта, че самотата вече я задушаваше.
Лорис не се обади повече.
Тед дори не направи опит да я види.