Не ми се дава вече и не ми се взима.
И асансьорът уморено се поклаща.
Нагоре ме издига за година,
надолу за секунди ме изпраща.
А аз, кабинка. Тясна, безвъздушна.
Завързани във сноп еднопосочия.
Въжетата са страшно равнодушни,
когато за чиновници ги сочат.
Те всеки ден ме дърпат за ревера -
нередно било да се задушавам!
Защо изпитвам недоверие?...
И от какво се възмущавам?!
Поклащат ми кабинката приспивно.
Статутът ми - мишена на стрелбище.
А аз, със своята наивност,
използвам аварийното стълбùще.