автор: rumpel

Кризата още не беше дошла в България, когато ме съкратиха от едно предприятие с преобладаващо гръцко участие. И понеже си нямах друга работа / колко му е да си изшеташ домакинските задължения/, открих интернет и сайтовете за художествена литература.
Не бях писала години наред и не ми липсваше магията на думите. Но с включването си в голям литературен сайт като автор плюс започнах да публикувам стари като света неща. Пък и да понаписвам някои нови.
Постепенно си набрах читатели и публика. Защото, за да има самочувствие един автор, много зависи колко прочита ще има и колко вписвания. Открих много пишещи събратя и сестри. Намерих си и врагове, макар че за цялото си присъствие в този сайт не бях писала нито двойка, нито казах на някого обидна дума за голямото количество боза, което се публикуваше.
Както и да е, това е само лирическо отклонение…
Късно един ден след 00.00 часа публикувах поредната си творба, която по-късно спечели награда в един конкурс и поне по субективната ми оценка не беше никак лоша. Какво беше учудването ми, когато някакъв юначага се беше изцепил: „Душа, ние да не сме на ленински съботник бе, та да правим любов?” И ми бе писал двойка. И се почна една гонка из сайта, не е за вярване. Той пишеше глупости под що-годе приемливи произведения, аз веднага го репликирах и защитавах засегнатите автори. Много ми беше бръкнал в здравето завалията.
Случайно си прегледах пощата и открих лично съобщение с неговия ник-нейм. Отворих го и що да видя, нещо от сорта: „Казвам се С… и съм на 40 г. Искам да се запознаем. Родата ми е от твоя край и ако може някой ден да пием кафе заедно и нататък… каквото се получи.”
Ох, опитах се да му обясня, че съм щастливо семейна и че офертите му не ме засягат никак, ама никак. Той взе, че се обиди, явно било, че не съм го харесала на снимката, когато някоя мадама искала да го отблъсне, използвала същите прийоми и последва една дълга логорея в кореспонденция, продължила почти цялата нощ, докато не си разменихме скайповете. Знаех ли какво ще последва от едно такова неразумно действие? Все пак той ми беше първият виртуален мъж, а пръв мъж се помни, какъвто и да е той, за цял живот,
И се почна едно нашествие от слова от сорта: „Ти толкова ли си застреляна, та не искаш да те люби един горещ и страстен мъж. За къде се пазиш, за в старческия дом ли? и т.н. в тоя ред на мислене. Редовете пробягваха толкова бързо пред очите ми, че едва следях мисълта му и меко казано бях шашната. Успях само да подхвърля едно: ”Ами как ще ми докажеш, че не си сериен убиец?” и той така люто се засегна, че ми рече: „Твоето чувство за хумор не ми допада, чао!” и се изтри от скайпа ми без повече обяснения. Аз още стоях позинáла и като гръмната от случилото се.
Може би всичко щеше да приключи дотук, но стара поговорка казва, че шило в торба не стои. На другия ден му посветих любовен стих и даже му пратих линк, да не би случайно да пропусне събитието. Що ми трябваше? Ама имало глава да пати. Веднага получих отговор, че щом съм му написала такова хубаво стихотворение, той щял да преглътне мъжката си гордост и на колене да ме моли за благоволението ми.
Отнякъде ми просветна, че това е един много самотен, все още млад мъж, който си търси заигравки в нета и реших да му подам ръка. Оказа се, че е точно така. Разказа ми житие-битието си, разказах му аз своето. И реших, че е крайно време да приключвам с това малко отклонение от нормалния ми ритъм на живот. Пожелах му тривиалните неща от сорта да си намери любовта, за която мечтае и да бъде много много щастлив. Отговори ми:” А ти знаеш ли, че си вкара автогол в момента, защото аз искам само теб!” Е, при такова признание всяка жена може да бъде спечелена, а аз не правя изключение.
После имейлите постепенно спряха, но в паметта ми остана едно незабравимо изживяване, което можеше да свърши до тук, но не би…
В края на годината в Блог.бг зърнах сред новорегистрираните потребители познат ник. Включих се с коментар и пак получих на лични съобщение: моят скайп е…, а твоят кой е? Разменихме си пълномощни и се започна една… не е за вярване. По цели нощи прекарвахме на скайпа. Той вероятно си е живеел с фантазиите за мен, а аз пишех стихове за него. Така почти от нищото се роди първата ми стихосбирка.
Тогава спечелих и първата си награда от литературен конкурс. И понеже автобусът ми минаваше покрай неговия град, решихме да се видим на живо. Да, ама не!
Вечерта след наградите и запивката в ресторанта, реших контролно да му звънна по телефона, защото все още си имах едно наум за него. И какво се оказа? Телефонът му беше изключен. Ооооооо! На другия ден си хванах директния автобус и право у нас. На мен тия никак, ама никак не ми минават. Набарах го на скайп и му се накарах едно хубаво, че не е човек, на когото може да се разчита. Извиняваше ми се, че батерията му е паднала и че е разбрал чак след няколко дни. Да бе, да! Ами ако на юнашко доверие бях тръгнала към него и без да имам някакви координати установех, че телефонът е изключен, какво щях да правя в непознат град и сама? Не си говорихме няколко дни, но понеже аз съм тази, която обикновено прави компромисите, му простих.
След още месец и половина отидох на събитие, което се провеждаше на морето. И пак се уговорихме да се видим на връщане в неговия град. Тоя път всичко изглеждаше нормално. Слязох на гарата, видяхме се, ръкувахме се. Отидохме до автогарата да си взема билет за последния автобус, но уви… Беше точно Гергьовден и хората се прибираха към столицата, така че нямаше никакво свободно място за целия ден. След 20 минути минаваше още един извънреден влак и после - чак този през нощта. Едва имахме време да му надпиша една стихосбирка и си хванах обратния влак. Та общо взето контакта ни на живо беше толкова – има-няма половин час, сред тълпа от хора. И ми струваше един потник подкуп за дъщерята, за да не ме наклевети у дома, че съм имала кръшкане по пътя. После нашичкият изчезна за почти две седмици от скайпа. А аз го изтрих.
Два-три месеца не можах да усетя липсата му понеже пътувах за най-различни литературни събития из страната. Печелех неочаквани награди от конкурси. Със стиховете писани за него.
По едно време реших и отново се включих на скайпа му. Не ме беше изтрил. Но не ми говореше.
Хванах се в ръце и като започнах една тирада, да ти омилее… Рекох му, че ще пиша дотогава, докато не ми отговори. Признах му, че ми е липсвал и му се извиних, че съм го изтрила. Прости ми, защото на никоя досега не бил толкова необходим.Отново безсънни нощи и стихове. Докато пак не се стигна до триене, просто защото си превиши правата. Посветих му едно стихо „Майната ти” и го изтрих. Като се надявах този път да е окончателно и безвъзвратно.
През следващите шест месеца много ми липсваше. Не си давах ината и макар да знаех, че само с едно включване ще си реша проблема, не го направих. Изписах обаче тонове хартия с тъжни любовни стихове. Някои от които също спечелиха награди.
Наближи Коледа. За такъв свят празник се помирявам абсолютно с всички врагове и неприятели, било то реални или виртуални. И взех, че му писах на въпросния господин имейл с пожелания за новата година, който гласеше следното:
„"Мило мое реално момче,
Еднорог, със звезда на челото..."
Когато стигнах до твоя мейл, честно казано, се замислих дали ми е нужен повече и дали да не го изтрия. Само мисълта, че Коледните празници са дни, през които трябва да си простим грешките и да продължим пречистени напред, ме възпря да го направя. Странно е, че двама души на разстояние от 300 км. един от друг не можаха да си поделят интернет-пространството и се изпокараха като малки деца. Всъщност, независимо, че ми ги хвърли като обида в очите, в последните ти думи се криеше много истина и бяха доста амбициращи: по-лесно се оказа да сваля нормален мъж, отколкото смотаняк, /да се разбира - като тебе/.
Пожелавам ти всичко най-добро през Новата година и толкова много щастие, колкото можеш да понесеш без сърцето ти да се претовари и да престане да тупти под тежестта му. Бъди здрав и късметлия!
Весела Коледа и Щастлива Нова Година! ”
И досега, според мен, напълно куртоазно писмо, но отговорът, който получих ме хвърли в джаза. И като започнахме една кореспонденция – то не беше фучене, то не беше псуване, сигурно земетресенията май и юни месец са били затихващи след това, дето разтресе земята по Коледа. Но нали съм си мъжко момиче, работила почти през целия си живот само с мъже, за мене псувните са си като „Добър ден!” – нито могат да ме стреснат, нито обидят, даже напротив, обогатяват ми речниковия състав на жаргонните и цинични думи в българския език.
Накрая, пак се включихме на скайп. Два дни се дебнахме кой пръв ще направи решителната крачка и ще поиска контакт с другия. Той не издържа пръв.
Зимните нощи ги изкарахме в дълги разговори. Малко са нещата, които не знаем един за друг. Установих, че е адски интелигентно и начетено момче, всъщност мъж, нещо което е рядкост сред представителите на силния пол. Има почти енциклопедични познания по много въпроси, а там където не му достигат си ги набавя чрез речници и друга научна литература. Удоволствие е да слушаш как ти разяснява научни неща в най-различни области на знанието.
Мъжът ми постепенно се примири с присъствието му и на шега не пропуска случай да каже, че не се бърка в работите на баджанака.
Лаф на моята виртуална любов пък е максимата:”Който го е страх от баджанаци, да не се жени”.
И така нещата сигурно щяха да следват до безкрай нормалния си ход, ако не бяхме стигнали до следния казус: Той не иска от мен нищо, аз не му предлагам нищо, а се пазарим ли, пазарим. И пак се скарахме и не си говорим. До кога ли? Сигурно до следващия път. Явно имаме нужда да си отдъхнем поединично и после да започнем отново духовното приближаване един към друг. Защото все си мисля, че връзката ни далеч не е приключила. Та това е накратко – за литературните сайтове и виртуалната любов.