автор: avloeis

Тъмнината – позната и студена както обикновено, превзе ума й. Този път тя реши да не чака търпеливо и се затича към бялата точка в далечината, но остана с впечатлението, че тя се отдалечава все повече и повече.
- За къде бързаш? – попита гласът, карайки я да спре.
- За място, където теб те няма!
- Толкова много ли ме мразиш? – попита той сякаш бе разочарован да го чуе.
- Ти унищожаваш живота ми, семейството ми!
- Аз съм твоето семейство! – изкрещя мъжкият глас.
- Ти не си и никога няма да бъдеш мое семейство!
Не получи отговор. Светлата точка се увеличи, сякаш летеше към нея и я обгърна, заслепявайки я.
- Не забравяй да следваш розите! – тихо проехтя гласа зад нея и тя се озова насред градина с цветя.
Огледа се удивена от тази стъклена красота и несъзнателно докосна едно от растенията. Листото се огъна под натиска като истинско, макар да приличаше да стъкло. Водните капчици блестяха като многобройни диаманти под жаркото слънце. Единствената й възможност да продължи напред бе дълга алея от бели камъни и Джен тръгна по нея. След втория завой пред нея изникна висока тъмна гора от черно стъкло, което скриваше слънцето. Алеята продължаваше навътре, необезпокоявана от дърветата, а от двете й страни се издигаха богато нацъфтели розови храсти. Цветовете им от бледи, почти прозрачни навътре ставаха все по жълти и ярки като малки слънца. Тя продължи напред следвайки едва преминаващата слънчева светлина. Всичко й се струваше като от приказка. Дали се намираше в градината, за която й разказа Патрик, вероятно скоро щеше да срещне жената. В главата на момичето започнаха да се развиват различни сцени за това как може да протече разговора им, как да й откаже и как тя щеше да откаже, но колкото и да вървеше напред жената не се появяваше. Изведнъж бледата светлина, която й показваше пътя изчезна, сякаш някой бе хвърлил черен плащ върху слънцето. Тя се огледа в бездънната тъмнина в опит да се ориентира. Очите й бяха слепи и тя се почувства безпомощна и сама. Не знаеше на къде да поеме или какво да прави, остана й само да чака, но това не й се отдаде. Дженифер протегна ръце напред и като слепец се отправи в неясна посока. След няколко крачки срита нещо като бордюр, но преди да запази равновесие се стовари сред бодлите на множество рози.
От цветовете на розите се разнесе неясна светлина, която помогна на момичето да се ориентира къде е и се опита да стане, но храстите я бяха хванали здраво.
- Не продължавай, дете! – един нежен женски глас достигна до ушите й.
Джен се огледа, но не видя никого. Една жълта роза обърна цвета си към нея, който наподобяваше лице. Първоначално тя се обърка от този феномен, но след това си припомни, че това не е реалния свят.
- Не продължавай по този път! – повтори цветът. – Ще загубиш себе си!
- Не отивай, дете, не продължавай! – зашепнаха и другите.
- Защо да не отивам? Къде съм? – запита тя, объркана от думите им, защо сега някой искаше тя да не продължава, когато гласът я караше.
- В Ада! – каза розата. – Ти си в ада, момиче! По-добре бягай от тук и никога не се връщай! Ще загубиш себе си тук!
- За какво говорите? Кои сте вие? Как попаднах тук?
- Толкова много въпроси, чиито отговори вече знаеш! – разнесе се кикот. – От всички души твоята е най-желаната сред демоните тук! По-добре бягай преди да са те хванали! Ще погубиш всички ни, ако това стане!
- Няма как да си тръгна! Трябва да продължа! – отвърна момичето. – Кажете ми просто на къде да тръгна!
- Ти си глупачка! – изръмжа розата и цветът й се промени към кървавочервено, както се случи и с другите. – По-добре да те унищожа отколкото да позволя да попаднеш в грешните ръце!
Растенията се извиха към Дженифер с гротесктни и зловещи лица, а от големите им усети се показаха зъби, готови да я наранят. Един цвят се впи в ръката и тя примижа от болка. Бе уплашена и мислите й се движеха трескаво, трябваше да избяга от тази клопка, но как като бодлите не й позволяваха ба мръдне без да издерат кожата й, но пък цветовете се готвеха да я разкъсат. Напрегна всеки мускул от тялото си и забрани на болката да замъглява ума й. След няколко мига тя лежеше насред алеята извън обсега на тези чудовища, но не си позволи да лежи дълго, трябваше да продължи. Сенките отвъд храстите, които тичаха наравно с нея, я плашеха още повече. Какво място бе това? Не си го бе представяла по този начин, ако изобщо имаше ли някаква представа.
Алеята сякаш нямаше край за разлика от силите й. Момичето продължаваше да тича с надеждата, че ще се измъкне скоро от тази прокълната гора. Розите стенеха около нея, умолявайки я да спре, а сенките наоколо, надаваха вой като на прегладнели зверове, жадни за кръв. Тя направи още няколко крачки и падна безсилна на земята. Въздухът не й достигаше, парещата болка от раните, уплахата и ужасяващото чувство за самотност сякаш пречупиха нещо в нея. Ужасяващият й вик огласи всичко наоколо. Всичкото страдание, което се таеше в нея сега раздра въздуха и всичко наоколо утихна, усетило нейните чувства.
Тишината остана дълго след като Джен се изправи и продължи. Нейният глас бе докоснал спомените, от които се градеше този свят. Всеки един бе осъзнал какво е или по-точно какво не е. Те бяха просто миналото на много животи, някои хубави, други-не. Въпреки това те бяха част от изживени мигове... Всеки се бе замислил, потънал в собствените си спомени. Момичето вървеше необезпокоявано от нищо освен от собствените си мисли.
Слънцето изгря така внезапно, както се бе скрило. Джен вече бе извън гората и сега пред нея зееше бездна на чието дъно беснееше лилава река. Тя се огледа и видя, че алеята завива наляво до въжен мост и продължаваше от другата страна на пропастта. Не бе сигурна дали да продължи. Какво можеше да стори едно момиче на шестнадесет години? Въпреки колебанието си реши да продължи, нямаше смисъл да се връща щом бе стигнала до тук.
Вече бе минала средата на моста, когато чу странен кикот зад гърба си, но преди да се обърне осъзна, че вече лети надолу към дъното на пропастта. Нима това бе краят й? Размаха ръце и крака сякаш в опит да полети, но единствено пулсът й се ускори от уплахата. Тя щеше да умре... Амброас!