автор: PapurcheMehurche

28

Джани се чувстваше като в странен сън.
Всеки момент Тед щеше да я вземе, за да вечерят заедно. Видяха се за малко предишния ден. Всъщност това беше и първата им среща след почти тримесечната раздяла. Нямаха сили да говорят. Тед я беше прегърнал силно и я задържа дълго така. Но разговорът изобщо не вървеше. Имаше толкова много емоция между тях, че думите изобщо не можеха да помогнат. Днес тя вече беше доста по-спокойна. Наспа се добре след изтощителното пътуване и емоционалната среща със семейството си. Взе си продължителна баня. И сега пушеше цигара на терасата в очакване всеки момент да види таксито, с което Тед идва, да паркира пред входа.
Изборът на ресторант беше негов – приятно местенце, с хубава кухня и ненатрапчива музика. Поръчаха си салати и аперитив, практически си бяха разменили само няколко думи.
- Е, тореадоре, време е да разказваш. – Тед й се усмихваше колебливо.
- То е толкова гадно всичко, което ми се случи, че не знам дали си струва да разказвам.
- И все пак искам да знам.
- Ами ти основните неща ги знаеш. Операцията мина добре, възстанових се сравнително бързо. После работих цял месец като барман в един ресторант и така. Не знам какво мога да добавя. Просто беше парадоксално. Испания е любимата ми страна. А сега не знам дали няма да я намразя след всичко, което преживях там.
- Да, но ти се справи.
- Заедно се справихме, Тед. Благодаря ти за подкрепата. Беше ми нужен. Живеех всяка секунда в очакване на поредното ти обаждане или съобщение, това ме държеше някак нащрек. И беше почти невъзможно да се отчая или пък да се отдам на страховете си. Така че, не знам, голямата битка я спечелих заедно с теб. И това е нещо, което никога няма да забравя.
- Стига де. Направих каквото можах.
- Не е нужно да си скромен. Направи много повече отколкото очаквах. И по-важното е, че не ме изостави в подобен момент.
- Всичко вече мина, нали? Как си сега?
- Здравословно съм добре. Но все още не знам къде се намирам. Просто много бързо се развиват събитията.
- То при теб винаги май е така. Излизаш от един проблем и се захващаш с поредния.
- Да, така се получава наистина. Следващите дни ще си оправя апартамента, багажите. Искам всичко да е наред. После трябва да си потърся работа. Имам все още някакви средства, но те няма да ми стигнат доникъде. Нужна ми е работа и то бързо.
- Какво смяташ да правиш?
- Не знам още. Дори не знам какво ми се работи. Просто съм като в някаква безтегловност. Сякаш от юни досега са минали векове, а не само три месеца. Дори на моменти не мога да проумея миналите събития. Някак минах през тях, нямах време да се спирам.
- Ти никога не се спираш.
- Да, май така излиза. Но там не можех да се спра. Постоянно имах усещането, че ако се отпусна, смъртта ще ме вземе. Даже често ме беше страх да затварям очи, че мога да не я видя и тя да ме изненада. Още сънувам кошмари. И то много реални.
- Ще мине и това.
- А при теб? Как я караш?
- Никак. Извън работата никак. А и в “Бета” не върви както трябва. Търся нещо друго. Писна ми там. Толкова глупаво и неуредено е всичко. А и клиентите намаляват постоянно. Ти няма ли да се обадиш на Танасос? Имат нужда от човек като теб. Може пък да се върнеш при нас.
- Ще му се обадя, но не съм убедена, че искам да се връщам там. Просто не знам какво да правя. Нужно ми е малко време, за да се ориентирам и да си подредя живота. Ако изобщо живот като моя може да бъде подреден!
- Може и да може. Знае ли се. Хайде да си поръчаме нещо за вечеря. Нали си готова със салатата?
Отвориха менюто и зачетоха. Джани нямаше никакъв апетит. Беше й хубаво, че отново е с Тед. Но между тях имаше неизречени въпроси. Пренебрегваха разменените писма и сега, и в телефонните си разговори. Тя не знаеше какво да предприеме. Поглеждаше го с много обич, както преди. А той и отвръщаше с онзи златнолъскав благ поглед. Но да живее в неизвестността на очакването, тя мразеше това повече от всичко.
Все пак поръчаха някакви специалитети и още водка. Джани запали цигара и се върна отново към разговора.
- Не си ми разказвал как изкара на морето.
- Никак. Беше доста скучно. Само за няколко дни отидохме с едни приятели. Но не беше кой знае какво. Даже доста тъпичко. Но поне смених обстановката.
- Аз прескочих морето тази година. А иначе обожавам плажа, слънцето и вълните. Някак дават усещането за свобода.
- Важното е, че се върна. Ще има още много лета и много морета.
- Вярвам в това.
Продължиха да бъбрят за незначителни неща. Джани започваше да губи търпение. Повече от всичко искаше да го докосва и целува, а Тед съвсем безгрижно ровеше в чинията си и отпиваше от водката си. Тя му даваше достатъчно ясни сигнали, но той беше сякаш ослепял за тях. Една от характерните й черти беше нетърпението.
- Тед, искам да поговорим за нещо.
- Слушам те.
- Уф, никак не е приятно да говоря за това, но трябва. Докато бях в Испания, с теб си разменихме разни писма и... С една дума аз съм ти казала всичко, което съм чувствала и мислила тогава. Искам да знаеш, че за мен нищо не се е променило.
- За мен също. Нека оставим нещата сами да се развиват. Ти винаги форсираш. Недей! Времето само ще покаже какво ще стане.
Джани замълча. Не можеше да си представи, че ще остави времето да предопределя живота й. Беше свикнала винаги да реагира, да взема решения и да избира кога какво да направи. Спомни си нещо от вида на “времето лекува всяка болка” и това я натъжи. Я стига с тези болки! Успя да овладее тръпките по тялото си от онзи пълзящ студ – сигнал на самота и болка. Прецени, че Тед не е готов за нищо. И реши да го послуша поне този път.
- Забравих да ти кажа, че си много хубава тази вечер. Харесва ми косата ти така, бижутата, всичко.
- Охо, ти си почнал да правиш комплименти! Много странно... Мда, много странно.
- Ами хората се научават на това-онова понякога. Искаш ли десерт или да тръгваме?
- Ще прескоча десерта.
Тед оправи сметката и станаха. Джани колебливо го хвана за ръка и бавно тръгнаха към пиацата за таксита. В колата усещаше растящото напрежение помежду им. Мълчаха. А това беше необичайно. Винаги имаха какво да си кажат. Винаги. А сега... И вчера, и днес думите бяха някак кухи и безсмислени. Дано всичко да се оправи по-късно!
Джани отключи входната врата.
- Влизам вкъщи за първи път от три месеца насам. Странно е. Но е хубаво да се върна тук с теб. – Прегърна го и леко го целуна по бузата.
- Голямото завръщане... Радвам се, че си тук.
Не говориха повече. И без това разговорът им никак не вървеше. Но се любиха. И усещането беше прекрасно. Нищо не беше променено. Тед имаше нежност и страст за нея, имаше силата на предишните докосвания, вкуса на целувките му беше познатият изкусителен полъх на бриз от орхидеи и забрава за болки и тъги. Цяла нощ не я изпусна от обятията си. Тя мъркаше като котка, дращеше и викаше в моментите на кулминацията, после отново притихваше до него. Защото той беше нейното пристанище. Нейната вяра в утрето и мотивът на завръщането й тук.

Дните започнаха да захладняват. Миришеше на есен и Джани постоянно улавяше сигналите за нещо отминаващо. Тиха тъга се настани в сърцето й. Не търсеше причините. Не се анализираше. Мъчеше се да я кара ден за ден и да не планира абсолютно нищо.
Джейми тръгна на училище. Беше второкласник.
Виждаха се с Тед постоянно. Провеждаха дълги разговори за миналите дни, за клиниката, за работата й в ресторанта, за ежедневните проблеми. Но единствено в моментите, когато се отдаваха един на друг, единствено тогава тя беше безусловно щастлива и усещаше с всичките си сетива, че любовта й към Тед не е прахосана, а може да даде смисъл на следващите дни. Пълна заблуда!

В края на септември Джани беше минала почти 12 интервюта за работа и все още нищо не излизаше. Парите от Испания бяха на границата на критичния минимум. Беше я обзело някакво тъпо апатично безделие, което й пречеше да се усмихва и убиваше присъщата й вяра. Очите й отново бяха посърнали и вече не привличаха като силни магнити.

В петък вечер Джейми се прибра от репетицията на танцовия състав и завари майка си, легнала на дивана в хола.
- Мамо, да не си болна? Не съм те виждал отдавна да лежиш.
- Нещо не ми е добре, миличък. Не знам какво. Отмаляла съм
цялата.
- Да повикам ли някого? Да се обадя на баба или на някой друг?
- Не, не. Да изчакаме. Може и да ми мине.
- Дано да ти мине. Аз отивам в моята стая. Ако има нещо, извикай
ме!
Джани усещаше как ръцете и краката й отмаляват. Бяха като чужди крайници. Сърцето й ту биеше ожесточено, ту заглъхваше някъде дълбоко в гърдите й. Тъмнееше й пред очите и все едно потъваше някъде. Ставаше все по-безтегловна и сякаш нещо я дърпаше надолу към тъмното. Едва успя да повика сина си. После й се губеха доста минути.
Джейми чу майка си и се втурна в хола. Завари я абсолютно безжизнена. Детето се изплаши ужасно, но бързо осъзна, че трябва да направи нещо. Грабна мобилния й телефон и позвъни на последния избиран номер. Беше на Тед.
- Ало, ало?! Аз съм Джейми. Бързо. Моля те, побързай, мама... мама...
- Джейми, аз съм Тед. Какво стана с майка ти? Джейми, успокой се и ми кажи какво става там!
- Тед, мама... сигурно е умряла. Моля те, ела веднага! Веднага! Мама сигурно е мъртва... не мърда и не знам диша ли.
- Успокой се и опитай да я събудиш. Тръгвам веднага. Извикай някого, съседите или който и да е. Аз тръгвам веднага.
Джейми хвърли телефона и почна да гали майка си. Плачеше, ужасен и самотен. Не повика помощ. Разчиташе, че Тед ще дойде и всичко ще се оправи. Десет минути по-късно му отвори вратата в тиха истерия.
- Къде е майка ти? Джейми?
- В хола.
Тед видя проснатото безжизнено тяло на дивана. Ужасът, че е мъртва, го удари. Почти обезумял започна да я докосва. Беше студена. Удари й няколко шамара. После пак и пак... Джани леко отвори очи. Тед видя, че е жива. Отдъхна си, после я прегърна.
- Джани, тук съм. Събуди се! Чуваш ли?! Събуди се! Ето, държа те, тук съм. Моля те, отвори очи! Какво ти става? О, Боже...
Джани не помръдваше, но се долавяше слабото й дишане.
- Джейми, донеси някакви дрехи да я облечем. Обадих се на Бърза помощ, но ме е страх, че докато дойдат, ще стане късно. Хайде, ще я заведем в болница. Някой трябва да ни помогне.
Детето извади някакви дрехи от гардероба в спалнята. Помогна на Тед да я облекат. Джани леко се пооживи. Успя дори да премине няколкото крачки до асансьора, подкрепяна от двете страни от Джейми и Тед. В колата, на път за болницата, отново изгуби съзнание.
Тед караше като обезумял. Не виждаше нито светофари, нито знаци, нищо. Беше включил аварийните, за да го виждат отдалеч в тъмната вечер. Джейми тихо хлипаше в колата.
- Стига де! Я се стегни! Как ще помогнем на мама, ако само плачеш?! Успокой се, всичко ще се оправи. Аз съм тук. Няма да ви оставя. Чу ли?
- Добре, Тед. Няма да плача повече. Ще се стегна, обещавам!
Малкият избърса сълзите и при вида на табелата на спешното отделение се поуспокои.
Тед повика дежурния лекар. Помогна да я сложат на носилка и остана отвън с детето да чака.
Джани продължаваше да е все така безпомощна.
Включиха я на някакви монитори, направиха електрокардиография. Малко след като й поставиха инжекция адреналин, тя се поосифери.
- Какво става?
- Ти ще ни кажеш какво става. За малко да те изпуснем. Беше въпрос на минути. Сърцето ти почти спря. Имала ли си проблеми преди?
- Не, докторе. – Джани смело излъга. – Просто стана внезапно. Отмаляха ми ръцете и краката, стана ми тъмно и все едно потънах някъде. После не помня.
- Загубила си съзнание за малко. И добре, че е било за малко.
В кабинета влезе сестра с някакви листове. Докторът ги прегледа внимателно и се обърна към Джани с вече променен тон.
- Това са изследванията ти. Станаха по-бързо, отколкото очаквах. Явно нямат работа в лабораторията. Помислихме, че си взела някакъв наркотик или предозирани лекарства.
- Докторе, – Джани се понадигна на кушетката – да не ме мислите за наркоманка или за самоубийца? Не съм нито едното, нито другото. Просто ми стана зле и толкова.
- Вижте, в спешното идват всякакви хора. Не можем да вярваме на всеки, вярваме на изследванията. А ти си чиста. И овладяхме положението. Ще останеш още два часа под наблюдение. Ако всичко е наред, ще си тръгнеш. Междувременно ще те прегледа дежурният невролог. Вдясно от теб е бутонът за спешна връзка с дежурната сестра. Позвъни, ако се почувстваш зле.
- Добре, благодаря.

Джани се отпусна отново на кушетката. Нямаше обяснение за случилото се. А не й се вярваше, че има някаква връзка с операцията и лечението в Мадрид. Попита една сестра дали все още я чакат отвън. Поуспокои се, като разбра, че Тед /когото нарекоха “съпруга Ви”/ и Джейми са заедно и са пред спешното. Чувстваше се доста по-добре, но някак нямаше сила да стане от кушетката. Опита на няколко пъти да се изправи, но й се виеше свят и заряза усилията. Остана да лежи така, с празни очи, фиксирали някакъв неизвестен и за нея обект на тавана. Не чу влизането на невролога, но усети чуждо присъствие до себе си и извърна глава.
- Здравейте, аз съм дежурният невролог, доктор Слиймър – беше симпатична 50-годишна жена в бяла униформа. – Какво се случи?
- Здравейте, докторе. Ами с няколко думи: прималя ми, причерня ми, все едно не се усещах, нещо като безплътна и безтегловна бях. После съм загубила съзнание.
- Прочетох картона, да. Имали ли сте някакви оплаквания преди? Нещо, което да ни подскаже това развитие?
- Не. Абсолютно нищо. Физически винаги съм била здрава.
Докторката почукваше по определени места с някакво чукче, светеше й в очите, размърда главата й във всички посоки.
- Не виждам никакви явни причини за състоянието Ви. Предполагам, че се касае за много силно психическо изтощение. В книгите често наричат това състояние “крайно нервно изтощение”. Предполагам, че сте били подложени на голям стрес и нервната система просто не е издържала.
- Да, повече от стрес дори. Напоследък ми се насъбраха доста неприятни изживявания.
- Предполагам. Ще Ви предпиша успокоителни и сънотворни. През следващите дни е хубаво да си починете добре. Което означава-никакви емоционални стресове. Ако имате оплаквания, аз съм на кабинет следващата седмица. Можете да си запишете час и да видим как се чувствате.
- Благодаря Ви, докторе. А сега мога ли да си тръгвам вече?
- След разрешението на дежурния лекар, който Ви е приел. Спокойствие и почивка, това Ви препоръчвам.
- Благодаря още веднъж и лека работа!

Няколко минути по-късно Джани излезе от кабинета. Все още се чувстваше доста изтощена, но при вида на Тед и Джейми в чакалнята й просветна.
- Мамо, какво стана? Тръгваме ли си?
- Джани, какво стана? – Тед и Джейми зададоха въпросите си почти едновременно.
- Нищо сериозно. Казаха, че съм била много изтощена психически. В следващите дни трябвало да се пазя от емоции и да се отдам на пълна почивка. Написаха ми рецепта. Ще минем през някоя денонощна аптека да вземем лекарствата и така. Май наистина съм преуморена. И то не от работа, а от постоянното напрежение какво ще стане.
- Сега се успокой! – Тед я хвана под ръка и я поведе към колата. – Хайде, Джейми, нямаме повече работа тук.

Взеха лекарствата и се прибраха в апартамента й. Джани все още беше като замаяна, но беше значително по-добре. Тед й помогна да се съблече и я зави на дивана в хола.
- Благодаря ти, Тед. Много се изплаших.
- Не ми благодари, а се стегни и това никога да не се повтаря! Малкият ми се обади за помощ. И двамата помислихме, че си умряла. Беше ужасно. Отпусни се сега и не мисли за нищо. Аз ще отида да се погрижа за Джейми.
Тед приготви леглото на малчугана и мило почна да го убеждава да си легне.
- Хайде, Джейми, слагай пижамата! Трябва да се наспиш.
- Ами мама? Кой ще я пази?
- Не се притеснявай, аз ще остана при мама. Ти си легни и поспи. Всичко свърши!
- Благодаря ти, Тед. Не знам какво щеше да стане, ако не беше дошъл.
- Не мисли за това сега. Заспивай. Аз отивам при мама.
Джани беше затворила очи, но дочуваше разговора между двамата. Колко щеше да е хубаво Тед да е при нас! Но това беше само мечта, една от многото, които никога не се сбъдват.
- Джани, как си сега?
- Май ме унася да спя.
- Поспи тогава. Аз трябва да се върна до работата. Нощна смяна съм. Ще ти се обадя по-късно. Ако имаш нужда от мен, веднага ми звъни!
- Добре, Тед. Благодаря за всичко.
- Стига с благодарностите! Искам да си почиваш. Утре ще дойда да те видя. Можеш ли да оставиш малкия при вашите за няколко дни? Аз ще остана при теб.
- Трябва да ги питам. Наистина ли ще останеш?
- Да, ще бъда до теб. Сега само почивай, всичко ще се оправи!

Тед я изчака да се унесе в дълбок сън, погледна малкия да не се е отвил и чак тогава се върна на работа.

В следващите няколко дни Джани се възстановяваше. От изписаните лекарства се почувства като парцал и реши, че може и без тях. Затвори ги в една кутия в шкафа и не помисли повече за тях.
Тед ходеше на работа и вечер неизменно се връщаше при нея. Но всичко изглеждаше много семейно и дори като някаква тиха идилия. Но Джани не се чувстваше щастлива. Усещаше, че насилват нещата. Не й тежеше това, че готви за него, че му пере дрехите и сервира вечеря и сутрешно кафе. Но беше като някаква седмица на откраднато щастие. А Джани не беше крадла. И цялата ситуация изглеждаше смешна и абсурдна. Опитваше се да домакинства и да се държи като грижовна съпруга. Но тя не беше съпруга на Тед. И това съвместно съжителство вместо да ги събира, просто ги раздалечаваше.
В събота вечер Джани беше приготвила пиле по пекински и чакаше Тед да се върне от работа. Беше почистила и подредила апартамента. Самата тя бе облякла прилични дрехи, беше се погрижила за прическа и лек грим. Тед закъсня и това малко развали безгрижното й очакване. Повтаряше си, че все пак той е на работа и може да са го задържали там. Но нетърпението й растеше. Час и половина след обичайното време Тед се прибра.
- Хайде де! Помислих, че си ме забравил.
- Как да те забрави човек точно теб! – целуна я разсеяно по бузата и влезе в хола. – Вкусно мирише.
- Гладен ли си? Направих някаква нова рецепта. Не че обожавам готвенето, но и без това нищо не правя.
- След малко ще хапнем. Пихме по бира с колегите и още не съм огладнял. Ти как изкара днес?
- Ами, какво да ти кажа? Чистих, подреждах, готвих. Нищо особено. Като някаква домакиня съм станала. Много е изнервящо. Май всичко е изнервящо.
- И аз ли те изнервям?
- Ти? Да. Виж, Тед, нещо не е както трябва. Идваш вечер, бъбрим, хапваме, спим в едно легло. Привидно трябва да съм много доволна. Но не съм. Някак се чувствам като нагласена в ситуация и не ми е хубаво. Детето ми е при нашите. Мъчно ми е за него. А ние си играем на нещо като семейство. Но не сме семейство. И двамата го знаем. И някак всичко изглежда неестествено и май и двамата преиграваме. Не знам, но не ми е хубаво така.
- И аз се чувствам доста странно. Останах при теб, защото се притеснявах, че може пак да ти се случи нещо. Но и аз се чувствам неудобно. И ми е странно всичко, което правим.
- Тогава да спрем, а? Безсмислено е да си играем на семейство. А ние не сме такова. И това може би обърква всичко. Не знам, но май е по-добре да спрем тази игричка. Струва ми се, че е много фалшиво и нечестно.
- Добре. И аз не съм много убедителен в ролята. Кога искаш да си тръгна?
- Нека вечеряме, след това наистина е по-добре да си вървиш.
И двамата ровеха в чиниите. Пилето по пекински беше станало много сполучливо, но апетитът им го нямаше никакъв. Разменяха си само баналности на масата.
Джани решително отмести чинията си настрани и запали цигара.
- Само дето се старах толкова! Не ми е вкусно. И изобщо...нищо не е както трябва.
- Вечерята беше добра – Тед също остави вилицата си. – Нищо де, поне потренира в готвене. А знам колко ти е противно това занимание.
- Вярно е.
- И не че беше чак толкова лошо да идвам при теб всяка вечер след работа.
- И на мен не ми е било лошо да идваш. Просто... Знаеш ли, май ми идва в повечко да се измъчвам постоянно. За мен всичко си остава болезнено. Не мога да съм без теб. Но когато съм с теб, винаги срещите ни имат солен привкус.
- Защо?
- Защо ли? Защото аз никога не знам какво ще се случи утре. И тази неизвестност ме унищожава. Мога да изредя сто причини, за да ми стане толкова зле миналата седмица. Но истинската причина е само една. Ти я знаеш, нали? Обичам те прекалено много. И това, че за теб не е така, ме тормози. Това е всичко.
- Виж, не искам да водим този разговор пак и пак. Аз вече ти казах много неща. Може би просто бързаш.
- Може би. А може и да съм закъсняла да взема решението, което е наложително в моя случай.
- Решението?
- Да, Тед. Може би трябва да спра да се измъчвам и да приема нещата каквито са. Може би е време. А не мога да продължа по този начин. Защото това, което получавам сега, не ми е достатъчно. Изобщо не ми е достатъчно. Не те обвинявам. Знам, че не можеш да ми дадеш нищо повече. И сигурно няма и да можеш. Но това е наистина адски мъчително. Да продължаваме така...не знам. По-добре да приключим веднъж завинаги и аз да спра да живея в самозаблуда.
- Ще постъпим както решиш ти. Искам да си добре. Не ми е минавало през ума какво ти причинявам. Наистина. Май е време да тръгвам. Е, Джани, все пак, ако имаш нужда от мен, аз съм на линия.
Тя само поклати глава. Тед си тръгна. Джани грижливо заключи входната врата. Върна се в хола и почна яростно да вдига масата. Беше бясна от случилото се. Но поне му каза, че той я доведе до емоционалното изтощение и лекарствата. Добре, че беше достатъчно силна, за да реши да не ги пие. Винаги се беше изправяла на крака. Щеше да успее и сега.

Седмица по-късно Джани се спря на първата изскочила оферта за работа. Започна в една строителна компания като административен директор.