автор: arhiloh

И хулен, и боготворен,
и с хиляди лица,
посока диря нощ и ден
към вашите сърца.

Ала оставам невидим,
макар че все за мен
крещите как необходим
съм в делничния ден.

Аз воин бях на Аспарух,
на Крум и Симеон,
и моят меч и моят дух
крепяха власт и трон.

Години в черно робство тлях,
ала не станах роб,
аз, неизвестният, гърмях
с черешовия топ.

След ралото, и в пек, и в дъжд,
все аз, все аз вървях,
обикновен, един и същ,
се раждах, страдах, мрях.

В полетата, след кървав бой,
лежеше моят труп,
да, аз, озъбен, сам несвой,
висях на въжен клуп.

В затворите години гних,
години гонен бях,
но аз глава не преклоних,
аз всичко преживях.

И ето ме отново тук,
през хиляди беди
пренесъл българския дух
на моите деди.

Не съм аз цар и нямам трон,
ни скиптър позлатен,
но още вчерашният стон
ехти зловещо в мен.

На поколениия безброй
мечтите нося аз,
но кой ме пита днес и кой
жадува моя глас?

Не за това се бих, о, не,
легенда да съм днес
и внуците на колене
да ми отдават чест.

Не искам в бронз и с гръмка реч
да ставам аз герой,
да свалят шапка отдалеч
пред гроба ми под строй.

И политици с алчна стръв
да трупат капитал
не искам аз от мойта кръв,
от моя жертвен дял.

Аз искам само моят глас,
през векове дошъл,
да ви напомня всеки час
човешкия ви дълг.

Да ви напомня за духа
на дякона Васил,
за Ботйов, паднал под върха,
за страшния Април.

Във всекиго живея аз -
невидим, онемял -
най- истинската част от вас,
най-земния ви дял.

Към себе си поне за миг
вий обърнете взор
и в мен човешкия си лик
открийте -чист и горд.

Тогава няма да съм сам
и ще пребъда аз
в сърцата ви - всевечен храм
на българската свяст.