автор: avloeis

След часовете двамата се разделиха с дълга целувка и Джен изтича към портите, където чакаше брат й. Те седнаха един срещу друг и мълчаливо се загледаха в променящите се картини през прозореца, унесени в мисли.
- Какво ще кажем майка ти? – попита момичето, нарушавайки мълчанието.
- Джен, тя е и твоя майка! – настоятелно изрече Каин.
- Която се отрече от мен в деня на раждането ми! – болезнено му напомни.
- Заради един глупав сън! Тя се страхува за семейството, но те обича. От както се премести в академията, тя не се усмихва. Винаги е сериозна и непоклатима в строгостта си. Елеонора Макрби те обича повече от самата себе си! – уверено завърши той и вярваше в думите си.
- Няма да споря с теб, но ще кажа само, че за мен тя никога не е била майка, а просто жената, дала ми живот! – твърдо отвърна Дженифер и преглътна буцата в гърлото си. – Недей да се опитваш да ме убеждаваш в нещо друго!... Питам се дали ще ме пусне до Фабиан.
- Няма избор! – изражението му стана плашещо сериозно, а гласът студен. – Поставих й няколко ултиматума.
- За какво става на въпрос?
- Не е нужно да знаеш! Съсредоточи се над Фабиан!
- Ами ти? – тя огледа лицето му.
- Какво за мен?
- Кой ще се съсредоточи над теб?
- Не те разбирам!
- Нима? – тя повдигна вежди, готова да каже още нещо, но се отказа. – Няма значение.
Искаше да го накара сам да признае похищенията на гласа в сънищата си, но бе решил твърдо да мъчи. Каин бе различен, вече не се поддаваше на малките й трикове да измъкне информация и суровостта на чертите му бе по-дълбока. Сивотата на небето подчертаваше голотата на земите, покрай които минаваха, а това засили мрака в нейното сърце. Всичко се случваше толкова бързо и така объркано, че нямаше време да осмисли действията си, какво можеше да стори или просто как да предпазеше близките си. Тя си спомни минали моменти. Детството й бе приятно благодарение на любовта, която получаваше от баща си и братята си. За тях тя бе готова на всичко и сляпо следваше заповедите на Елеонора особено след като стана инцидента с баща й. Дори братовчед й Патрик бе започнал да губи разсъдъка си, както каза Кларк днес. Дали гласът не посещаваше и него? Този въпрос се загнезди в съзнанието й като единственото обяснение. Всички събития се въртяха около този проклет глас, който превърна живота й в едно влакче на ужасите. Някакво чувство за ненавист се появи в нея и несъзнателно стисна длани.
Спряха пред голям дворец от червеникав камък, където на входа чакаха господин Прини и няколко прислужници.
- Добър вечер, господин Макрби! – поклони се мъжът.
- Добър вечер, Прини! – отвърна Каин, когато слезе.
- Добре дошла, госпожице Влаомис! – засуетиха се около нея някои от прислужничките, които я познаваха, но всичко утихна, когато младежът попита.
- Къде е майка ми?
- Реши да се оттегли в Талинтия за седмица! – отговори Прини.
- Нека я оставим да си почине! – усмихна се един посивял от годините мъж.
- Сър, - поклони се Каин и Джен последва примера му. – Добър вечер!
- О, моля те, Каин! Поне тук не бъди така жесток с баща си! – усмихна се болезнено той и придърпа сина си в бърза прегръдка преди да се съсредоточи над дъщеря си. – Момичето ми! – едва не се разплака от щастие, когато я притисна към гърдите си. – Толкова ми липсваше! Моето дете!
Тя се сгуши в обятията му. Бе побелял през тези две години на раздяла, но все още си оставаше забележителна личност. Ризата му, пропита с лекия аромат на парфюм, смесен с пурите, които така и не пожела да откаже, стоеше в същия любим цвят на Джен. В цялото му същество се виждаше колко е щастлив. Той прегърна и Каин и така тримата се отправиха навътре.
- Искам да ми разкажеш всичко! – развеселен я подкани бащата. – Момчетата отказват да ми разказват каквото и да било! Имаш ли приятели? А някое момче?
- Татко! – тя го погледан укорително, сякаш можеше да му каже всичко.
- Какво? – засмя се той. – Просто желая да науча как е дъщеря ми! От както си замина тук не е същото!
- Къде е Фабиан? – побърза да разбере тя.
- Заключил се е в стаята си. – лицето на Идвих помръкна. – Не желае да излиза.
- Ще отида да го видя. – каза Каин. – Джен ти отиди да се преоблечеш първо! – побърза да я прекъсне той. – Тази униформа ти стои ужасно!
- Искам да видя Фабиан! – настоя тя.
- Иди в стаята си! – нареди брат й категорично, сякаш й бе баща.
- Каин е прав, Дженифер! – Идвих побърза да си вземе ролята на родител.
- Къде е моята стая? – нацупено попита тя, осъзнала, че няма да спечели спора.
- Стаята ви е същата, госпожице. – съобщи Прини и взе чантите й, следвайки я по стълбите.
- Все същото твърдоглаво момиче! – усмихна се бащата и потупа сина си. – И ти отиди да се преоблечеш! Изглеждаш уморен!
- Тя не иска да вижда Дженифер нали? – тихо попита момчето.
- Не я съди, синко! Тя прави това, което смята за най-добре. – очите му изразиха тъга. – Жалко, че никой от нас не го смята за правилно!... Хайде иди и се оправи, а после ще вечеряме!
Докато се изкачваше по стъпалата Джен имаше възможност да разгледа наоколо, но забеляза, че интериора е напълно променен. Статуята, която често буташе като малка, сега бе заместена с палма. В края на коридора се намираше нейната стая, която бе оставена непокътната. Спомените скътани във всеки предмет и ъгъл й припомниха мигове от миналото, сякаш гледаше стар филм. Дженифер остави чантата си на белия шкаф до вратата и отиде към прозореца, унесена в мисли. От терасата се откриваше прекрасна гледка към градините, която сега бе скрита от тъмнината на нощта. В стъклото се отразяваше осветения от лампите й лик, все така тъжен и изпит.
- Госпожице Влаомис! – достигна до ушите на момичето и тя се обърна, беше Кларк, който изглежда се радваше да я види. – Почуках, но не ми отговорихте и си позволих да вляза! Извинете, ако съм ви обезпокоил!
- Не, не си! Кажи какво има! – опита да се усмихне, забеляза, че Прини е оставил чантите й и е излязъл без тя да разбере.
- Господин Макрби нареди да Ви донеса дрехи, за да се преоблечете. – той повдигна куфара.
- Добре, остави ги при другите чанти. – каза тя.
- Вечерята ще е готова след около половин час. Ще ви бъде съобщено кога да слезете. Ако имате нужда от нещо ме извикайте!
- Благодаря ти, Кларк! Мил си както винаги! – този път тя се усмихна широко и затвори вратата след него.
Остана няколко мига загледана в куфара, нямаше желание да се занимава с това, но баща й го искаше и тя не можеше да откаже. Извади дрехите на леглото си, до една в светли цветове. Тя отдели един светлосин пуловер и панталон, а след това влезе да се изкъпе.
Все още сушеше косите си, когато Каин влезе в стаята. Той огледа сестра си, която седеше пред тоалетката. Бе доволен от избора си на дрехите, които й изпрати. Сега красотата й не тънеше в черно, а болнавият й вид, почти бе изчезнал.
- Как е той? – веднага попита момичето.
- Не пожела да ми отвори. – отвърна той. – Не му казах, че си тук.
- Дали ще иска да ме види? – обезпокои се Джен, не бе уверена в себе си, поне не след думите, които си размениха за последно.
- Не се безпокой! Дори ще слезе да вечеря с нас, когато те види! – уверено ката той и я прегърна. – Ти си най-скъпото ни съкровище, сестричке!
Тя се притисна към него за кратко, а след това побърза да прибере косата си в голям кок. Лицето и шията й се откриха, а малките обеци, които сложи идеално се съчетаха с вида й. Каин бе уверен, че никой не би могъл да помисли нещо друго за нея освен, че принцеса, но за него тя бе като богиня. Дженифер Идвих Влаомис-Макрби отново се бе завърнала с този дворец, за да го превърне отново в жизнения и светъл дом, който така липсваше на всички откакто тя си отиде.
- Прекрасна си! – призна той.
- Благодаря ти! – усмихна се тя свенливо, бе отвикнала от комплименти.
Излязоха в коридора и тръгнаха към стаята на Фабиан. Джен застана пред вратата и си пое дълбоко въздух преди да почука:
- Малкото ми братче там ли е? – попита тя и зачака.
Фабиан открехна врата, за да се увери, че е чул правилно, а след това се хвърли на врата на сестра си. Каин беше прав, той й бе простил.
- Джен! – изхлипа момчето и я притисна още по силно в обятията си.
- Май аз съм излишен! – измърмори уж на шега Каин, но вътрешно наистина го мислеше и Джен усети това.
Протегна ръка и го придърпа в обща прегръдка. Тримата останаха дълго така, сгушени, усещащи се сигурни и спокойни, че някой на този свят го е грижа и се безпокои за тях. Те бяха заедно като едно цяло, обединени парченца, свързани в съвършена неразрушима структура, устойчива дори на времето.
- Само Патрик липсва! – измърмори Джен и другите двама кимнаха – Хайде да отиваме на вечеря! Татко ни чака!
Тримата слязоха в най-малката зала на двореца и определено най-приятната. Кръглата маса в центъра и камината в близост създаваха усещане за уют, а лилавите цветя от зимната градина се допълваха чудесно с нежния порцелан. Всичко сякаш от самосебе си изискваше етикет и грация от посетителите. Джен си припомни всичко, на което я бяха учили и го показа с удоволствие. Четиримата се настаниха на местата си.
- Защо има още едно място? – попита Джен, когато забеляза приборите до себе си.
- За да мога да седна до прекрасната си братовчедка. – чу се познатият глас зад гърба й.
Тя се обърна и едва не извика от радост. Стана от мястото си и се хвърли на врата на Патрик, без да се интересува от етикет, обноски. Тя го приемаше като свой брат и обичаше, когато са заедно. Имаше същата черна коса и очи, дори в чертите на лицата им имаше прилика, сякаш бяха близнаци, но това бе невъзможно, разделяха ги три години и различни родители. Сега и двамата имаха леко болнав и уморен вид, изтощени от набезите в своите сънища. Каин и Фабиан също поздравиха братовчед си, но със сдържана прегръдка. Всички се настаниха на масата и започнаха оживен разговор. Идвих ги наблюдаваше, изпълнен със спокойствие и удовлетворение. Децата му бяха щастливи. Постепенно болката и притеснението започнаха да изчезват от лицата им. В него се зароди усещането, че е някак излишен сред тези четири прекрасни създания, които бяха като едно цяло. Обръщаха в шега дори най-тревожните мигове в животите си и се смееха. Нежната усмивка на дъщеря му стопляше и душата и сърцето му. Тя бе неговия ангел и не можеше да прости на Елеонора за отношението й спрямо нея макар да я разбираше. Запита се дали Дженифер някога ще им прости за стореното, струваше му се малко вероятно.
Беше късно и почти не хапнаха, разговорите им се сториха много по-приятни от храната, което накърни готвача, който се опитаха да уверят, че всичко е било превъзходно. Дженифер и Патрик решиха да се разходят из зимната градина и оставиха другите да си легнат. Мястото се осветяваше от един голям полюлей, който сега светеше наполовина и оставаше голяма част от градината в мрак.
- Радвам се да те видя отново! – повтори Патрик, но този път с много повече топлина в гласа.
- Аз също! – усмихна му се тя. – Не вярвах, че ще те видя толкова скоро!
- Толкова скоро? Минаха две години от последната ни среща! – възкликна младежът.
- Да! Доста си се променил от тогава!
- Ти също! Станала си още по-красива!
- Не мога да се сравнявам с Негово Височество! – усмихна му се тя закачливо.
- Вече не съм това, което бях.
- Никой от нас не е, Патрик! Времето минава и няма как да останем същите!
- Права си, но ми се искаше поне проблемите ни да бяха по-малко!
- Какво те тревожи? Кажи ми! – тя застана пред него и хвана ръцете му. – Знаеш, че можеш да ми се довериш!
- Знам, мила моя, но това са неща, с които не желая да те натоварвам! – той помилва лицето й и продължи напред, оставяйки след себе си.
- Заради гласа ли? – Джен реши да бъде директна.
- Как... – в очите му се изписа ужас и думите заседнаха в гърлото му.
- Той посещава и мен от известно време, но теб май тормози от много повече! Можеш да ми кажеш! Моля те, трябва да знам какво ти казва и какво ти прави!
- Не искаш да знаеш, Дженифер! – с болка отвърна той и в ума му изникнаха ужасни картини. – Но защо притеснява и теб? Какво ти прави? Наранява ли те?
- Ако ти разкажа, обещаваш ли и ти да стори същото?
- Имам ли избор?
- Не! – отказа й изтръгна въздишка от гърдите му.
- Добре, разказвай! – и той желаеше да разбере какво се случва с нея и се молеше разказа й да не наподобява неговия.
Сякаш камък падна от сърцето му, когато разбра, че Дженифер не е минала по същия път, по който и той самия, но не му сподели за сърцето си, за да не го тревожи. Пропусна и Амброас.
- Сега е твой ред! – подкани го момичето. – Кажи ми всичко без да пропускаш!
- Не ми се иска да го правя, но с теб не може да се спори, нали? – засмя се той, но усмивката не бе израз на щастие. – Добре.. – въздъхна. – Ще започна от първия път, когато дойде в главата ми, бях на твоите години и се разхождах в градините на Лимп. Бяхме заедно тогава, но ти побягна след една пеперуда. Изведнъж главата ме заболя, сякаш ще се пръсне. Озовах се в някаква друга градина, много по-красива и приказна от тази, в която бях преди това. При мен дойде една жена, по-прекрасна и нежна от която и да било преди. Тя започна да ме омайва, за да я последвам в търсене на съдбата си. Почти бях готов да й се дам, когато чух твоя глас да ме вика и реших да се върна при теб, но жената се ядоса, направи побесня и започна да ме дърпа, колкото повече се опитвах да избягам толкова по ме болеше. Накрая тя ме пусна със заканата, че ще си платя за тази грубост и се събудих..
- Спомням си! Тогава ти викаше от болка и се превиваше на земята. Не знаех какво да направя, но и не посмях да извикам никой! Щом отвори очи ме увери, че си добре, но нищо повече. Значи тогава е било!
- Да! След това ме посещаваше през вечер и ме измъчваше. Това уби желанието ми да се храня и отслаби имунната ми система, започнах да боледувам и както знаеш ме преместиха в двореца, далеч от хора. Дори сега едва успях да убедя баща ми да ме пусне!
- През всичките тези години ли са те измъчвали в ума ти? – с ужас попита момичето.
- През повечето време. Понякога се опитваше да ме примами с обещания или със заплахи, дори нарани баща ти, за да ме убеди, че е способна на всичко. Ако знаех, че ще те нарани щях много по-рано да се предам!
- Не говори глупости! Той или тя иска не само теб!
- Какво искаш да кажеш?
- Опитва се да ме накара да отида при него, а предполагам, че прави същото и с Каин и Фабиан, защото каза, че влиза и техните мисли...
- Значи ми е казала истината! – осъзна младежът.
- Каква истина?
- Преди няколко дни ми каза, че ние четиримата принадлежим на една душа, която е разкъсана на парчета, за да бъде скрита от един ангел. Тази душа...
- Какво правите тук, токова късно? – появата на Идвих изненада и двамата. – Защо не сте по леглата?
- Решихме да се поразходим, татко! – усмихна се момичето, но мислите й все още бяха в думите на Патрик.
- Знам, че не сте се виждали от години, но и утре е ден! Сега се нуждаете от почивка и двамата пътувахте. – каза той и потупа момчето по рамото. – Хайде, изглеждаш уморен!
- Лека нощ! – пожелаха и двамата и се отправиха заедно към стаите си, но Идвих извика Дженифер.
- Какво има, татко? – попита го тя.
- Дъще, ще можеш ли някога да ми простиш? – попита той, а всяка следа от усмивката преди бе заличена от тревога.
- Нямам за какво да ти прощавам! – тя прокара пръсти по бузата му. – Ти нямаш вина за случващото се! Този, който трябва да иска прошка не е тук!
- Дженифер...
- Не, татко! Недей да искаш от мен подобно нещо! Никоя майка няма правото да причини онова, което тя ми стори! Ти не разбираш! В нейните очи нямаше и капка жал, камо ли обич! Тя е от лед, че и по лошо... леда поне се топи, но нейното сърце си остава непокътнато. Лека нощ! – тя не надигна на пръсти и го целуна по челото, оставяйки го сам в мрачната градина.
Дженифер побърза да догони Патрик, но той отдавна вече бе в стаята си така че тя отиде в своята. Легна в леглото си и се загледа в тъмния таван. Обмисляше думите на братовчед си, как можеше една душа да се разкъса и разпръсне из света и що за ирония на съдбата бе и четиримата да се част от едно цяло. Изведнъж си спомни колко спокойна се чувства в близост до тях тримата, а и те понякога го казваха. Изглежда това бе причината, но кой бе този ангел и защо ги искаше тях при себе си. Тя затвори очи в опит да си спомни нещо, но не успя. Всичко наоколо се промени. Почувства как я обзема страх, смразяващ и задушаващ страх, който преля в болка. Усети как изкрещя с пълно гърло и викът й се смеси с тези на още някого, но не разбра чии.