автор: chergligan

Идва пролет... „Пролет моя, моя бяла пролет!“ Хубава си, скрита си в аромата на липите, в нежнобелия ябълков цвят, в упойващия дъх на бадемовите дръвчета, разцъфтели в Аязмото над Стара Загора.

Обичам те, пролет в родния град! Но ти, роден град, особено си ми скъп сега, когато е тъжно и пусто, и тежко да се живее. Когато в това тъжно и пусто, и тежко време ме топлят единствено спомените от миналото. Споменът за едно дете, играещо в праха на улица „Хаджи Димитър“, споменът за един ученик във Второ основно училище, докоснал се до голямата световна литература с напътствието на един чудак библиотекар, чичо Сава, споменът за Първа гимназия „Христо Ботев“ с чудесния баскетболен отбор-градски първенец, с колоритните учители Михайлов /Махалото/, Байданов, Миронова, Йорданова, Ташкова , Руси Недялков, Янков. Отдавна тези имена на учители-авторитети изтляха и потънаха в забрава днес от неблагодарните им питомци, увлечени по нови кумири.
Спомням си и първата „истинска и вечна любов“ към момичето със светло име. Колко копнежи и безсънни нощи ме хвърляха в радост или в отчаяние...
Вървя след спомените и слушам меланхолния ромон на дъжда над тоя град, в който започнах да мечтая и в който днес повтарям с тиха смиреност стиховете на Николай Лилиев, син на Стара Загора:

„ Тихият пролетен дъжд
звънна над моята стряха.
С тихия пролетен дъжд
колко надежди изгряха.

Тихият пролетен дъжд-
слуша земята и тръпне.
Тихият пролетен дъжд
пролетни приказки шъпне.

В тихия пролетен дъжд-
сълзи, копнеж и уплаха.
С тихия пролетен дъжд
колко надежди изтляха...“

Нима изтляха всички надежди?..


К. Костадинов