автор: Rodenavlotos

Душата ми във черно е облечена
заради милата, която ме предаде
и пия в tasca всяка Божа вечер,
останал сам, със своята saudade.

Пристъпва в мен, когато не я чакам,
във ъгъла набързо ще приседне,
надянала стоте лица на мрака -
най-немият и тъжен събеседник.

Ръката й във моята ръка е,
каквото е въжето за обесения,
и тиха е нощта, а в мен ридае
облечената също в черно песен.

За теб ги пея, мила, тези песни
с надеждата, че края ще отложа
Да тръгнеш от любимия е лесно,
от себе си да тръгнеш- невъзможно.

С изчерпаната на душата квота,
нощта отива си- чукчето пада,
с присъда на палача- доживотен,
в изплаканото ми последно фадо.