В някакви пренебрегнати часове от някакво пропуснато безвремие,
в някаква кръчма, пълна с безлично лицемерие
разпилявам тъгата и болката на просещото ми милост сърце
по масите, останали след поредното пиршество на живота неразтребени.
Така и не разбрах – чия беше надделялата потребност -
точно тези мигове да спрем?!
Моята тъга ли,
процеждаща се през празнините между неразумните ми срещи?!
Нечия носталгия отсреща ли, в две очи безмълвно стаена?!
А смисълът от всичко – къде е?
Да изливаш избликналото от душата ти в небитието?!
Да извайваш ледените фигури на несбъднатите надежди -
красиви, но фригидни –
и да ги разтапяш с песен?!
Или да докосваш онези отсреща, зиморничаво свили рамене -
като люта ракия зъб увреден – от болката да потреперят.
Да вгорчаваш петъчното им питие с откровенията си,
прекипели в празните часове на черни понеделници...
А така – докъде?
Спрените мигове един по един изчезват.
Барикадирали инстинктите си - прегазваме поредната седмица
и непомислили - къде ще спрем в часовете на непотребност -
посягаме към хартията с жест вкочанен.
Споменът за онези две очи, и той болезнено пресен,
избира път и стих шепти неподреден -
за да е малко по-светло в бездната на самотната вечер;
да е малко по-малко безнадеждно след нея...
И да продължим...
И да оцелеем...