автор: rainy

              На Анета

Децата да оцелеят, децата да оцелеят, децата да оцелеят... Мантрите помагали, казват. Сигурно спътникът ми в самолета щеше да алармира социалните, ако четеше мисли. Засега се е концентрирал върху бирата си като класически немец, а аз продължавам с Радините си вълнения, макар и не на любовна тематика.

„Ай не се излагай, ма! Един брой баща и един брой дядо все ще се справят с два броя хлапета.“ Думите на приятелката ми, при която отивах, ич биля не ме успокоиха. Предстои петдневна ваканция без всякакви ремаркета, след пет години суша, обаче аз съм мазохист. Съзнанието ми рисува апокалиптични картини. Дано не се изтрепят, дано не се изтрепят, дано не се изтрепят...

След два часа.

Поне аз не се изтрепах. Телефонът ми чакаше чинното приземяване на самолета и се раззвъня ачик-ачик пред забранителния знак за мобилни апарати. Съпружеското тяло. „Казвай бързо. Не, малкият не яде чипс. Не, и китайско не става. Не, баща ми не може да готви. По дяволите, изпечи им пържоли!“ Едрата митничарка е на път да ме арестува за хулиганско поведение и да реши всичките ми проблеми чрез екстрадация. Затварям разреперана и мило се усмихвам на тиранозавъра.

След още половин час.

Прегръдката на аверката ми е нагло прекъсната. Стискам зъби. Да, ама не. Биг Бен, но в джоба ми. Ще спре, когато се появи Годо. „Сега какъв е дерта? Не им ли хареса холестерола? Моля? МОЛЯ? Не, няма да убиваш никого. Най-малко децата. И татко недей! Бръкни в тоалетната чиния и му извади чейнето. ВЕДНАГА.“ Настанява се тъпо мълчание. Кимам одобрително на тактичното предложение за бира и гузно включвам на вибрация.

След още десет часа.

Чувствам странно люлеене. Сигурно земетресение. Децата! Събуждам се в тих ужас. Де да беше земетресение... Възглавницата се повдига от яростни вибриращи пулсации. Три след полунощ. Паниката почва да души... „Татко? Татко, спокойно. Татко, това е бебе, нормално е да плаче. Не, не може да прилагаш бабините илачи. Татко, не! Казах НЕ. Няма да топиш беберона на бебето в ракия!“ Трябва да си прегледам родословието. Почвам да се плаша за себе си и менталното си бъдеще. За съня не се притеснявам, с него приключих за тази нощ...

След още дванадесет часа.

Кръвясалите ми очи ни на йота не смилиха дружката – ще гледаме стари майстори. След милисекунда колебание съвестта надделява и пъхам мобилната гадория в джоба. Мир да не види на нито един свят тоя, дето му е щукнала тази идиотия и ни я натресе! Господ казва да прощаваме. Прощавам на целия свят като виждам оригинала на Слънчогледите и любимия ми Гоген. Две минути нирвана.

След още половин час.

Биг Бен. Не оригинала, оня в джоба ми. Правилно съм го проклетисала оня техничар. „Татко... Реванолът и лепенките са в банята, в горното шкафче. И как успя да се порежеш на пластмасовото куку? А, да не се изцапаш...“ Погледите на посетителите в галерията режеха бетер закалена стомана, а моето лице беше реклама на тракийски домат. Изсулих се на прибежки към следващата зала. Боже, Каналето! Три минути... „Татко? Ммммоля? Какво прави мъжа ми?! Веднага иди и се обади на лекаря! Няма да му вади сам заседналото топче от носа. Не, и ти не опитвай!“

След още половин минута...

„Извинете, къде мога да ползвам Интернет?“ Разпоредителката ме насочи учтиво, като преди това ме погледна презрително. Още една псевдокултурна. Пет минути. Билетът ми беше сменен за утрешния обратен полет. Половин ден преди това, обаче, нямаше бъда Полиция, Пожарна и Линейка и с елегантен жест цопнах телефона в първия кош.