автор: apostola

Целувам дните си по буза
откакто слънцето ги праща.
До мене сяда мойта муза
и за ръката тя ме хваща.

И мълком кротко ме подканя
и днеска нещо да напиша.
Перото с радост се покланя
и като живо то въздиша.

И аз в компанията славна
набирам смелост и куража
да почна стих със буква главна
и с него нещичко да кажа.

И ред по ред с една заблуда
аз стихото си днеска пиша.
Дали човек ще е в почуда,
когато сричките му диша?