автор: milko

"На попрището жизнено в средата"
в дълбока нощ в леглото се въртях
тогава глас съдбовен тишината
напука и с очите си видях
закичен, източника на стената -
хлебарка, по-гръмовна и от Бах
със неговата фуга и токата
или токата с фуга - все е таз...

- Момче, - издудна органово тя,
дойде часът възмезден за разплата,
за всичките разплакани чеда,
които ти, как даде ти душата
сираци стори, не един, не два...
...за другите - фрустрирани цветя,
които с чехъл гони по земята,
но само техният неистов спринт
сърцат, от спомена им за събратя,
които мразеха да ползват финт
спаси ги от на горните съдбата...

И черната гадина се изду
мустачките си почна да почиства,
растеше тя, същинска планина,
която всеки миг ще ме затисне
Просветваха излъскани крила
като на баба лачената чанта,
боботеха потайни бутала,
жужаха чаркове,
бе крайно безпощадно...

В кошмарен миг грамадният инсект
с изящен плонж в постелята се метна
да бе вагон, да бе дори и слон
не вярвам повече да бих омекнал
Погледна ме с кошутени очи,
и изкънтя:
- Люби ме до забрава,
а после, ако своята вина
измиеш, напомни ми (щот` прегрявам),
че трябва да целунеш ме в уста,
тъй както жаба се целува от принцеса
Тогава ще ти стана и жена...
Тук вече се предадох и се стреснах -
на бурни вади лееше се пот
по клетото ми, ужасено тяло,
побито в поза нисък старт с отскок,
погледнах към завивката отляво...

Жена ми, с нечовешки, строен бас
откъртваше фаянси и павета
сърцето ми (във профил и анфас
същински гъз) избля: Ъх, ма, Ренето!
И сръчках моя аудиотормоз
с щастливи сълзи, с трепетна отмала
На сутринта направих му кафе
Сервирах го с усмивка бяла, бяла...