автор: riiva

„Още 5 километра и сме при езерото!” – бодро изкрещявам за да надвикам ръмженето на колата. Не конкретно на някого, защото риболовният ни излет е на път да се провали с гръм и трясък, а пък аз съм твърдо решена да си изкараме страхотно романтичен уикенд с половинката и никакви дребни неудачи не могат да ме спрат. Затова самоотвержено правя нов опит да разсея напрежението в колата, но обиденото мълчание на любимия (понастоящем ядно приведен над волана на шофьорската седалка) и щедрите дози ентусиазъм, с които нашият пес Рекс (понастоящем провесил влажен розов език през прозореца на задната седалка) е твърде зает да дарява профучаващите по пътя коли, правят тази задача непосилна и тежка дори и за най-витиеватият оратор.
Оффф, добре, приемам, че хипотетично може и да имам мъничко вина за забравените въдици. Но категорично няма да призная за повредения климатик! Изобщо не ми е ясно за какво е цялата дандания, няма да се разтопим от мъничко жега. Освен това никак не харесвам риболова, по-добре, че ги забравихме ония такъми вкъщи. Не че бих си признала, разбира се. Напротив, имам ясен спомен за порой от сълзи и несметно количество кървави заплахи за да ме вземат със себе си.
Пристигаме без да си кажем и дума и почти съм готова да се изсуля от цялото мероприятие, когато дочувам дивашки викове откъм багажника на колата. Добрата новина е че, в крайна сметка не съм успяла да забравя проклетите въдици! Обаче още съм тотално низвергната от списъка с най-любими същества и моята ми я подават с навъсена физиономия и жестомимически инструкции. Божке, ама той сериозно ли очаква да си загубя целия следобед с ловене на риба. Ама аз изобщо не съм си го представяла така! Всъщност, си мислех, че той ще лови, безстрашно нагазил в буйните води – същински титан в битката човек срещу звяр, докато аз, грациозно приседнала отстрани, ще надавам окуражителни възгласи. Изобщо не разбирам как има хора, които впили суров поглед във водната шир, са в състояние да мълчат с часове, стиснали устни, без ни един мускул да мръдне по обветрените лица, само за да уловят накрая нищо и никакво рибе. Отказвам, разбира се – слънчевите бани и плацикането в езерото са къде по-приятни. Рейтингът ми по скалата на любимците вече отчита полярни стойности, но на мен хич даже не ми пука, с ведро безгрижие се захващам да търся лосиона против слънце и спрея срещу насекоми, като паралелно издирвам и банския си костюм. Претърсването на личния ми багаж не дава никакъв резултат, а пък в сака на половинката няма да ровя, докато се държи така лошо с мене, затова се отказвам и от къпането, и от плажуването. От толкоз каръщина желанието ми за природа се е поизпарило, но така и така съм на селски туризъм, нищо не ми пречи да се насладя на изживяването. Затварям очи и блажено се потапям в атмосферата. Слънцето прижуря, птичките пеят, дребни гадинки се щурат зашеметени наоколо. Кеф! Хрумва ми, че бих могла да си живея така цял живот. Ами, да, колко му е, че аз съм направо създадена за такъв живот! Отварям със задоволство очи и установявам, че са минали всичко на всичко ... Петнадесет минути! Боже, не съм и предполагала, че на село времето тече толкова бавно, такова нещо в града никога не ми се е случвало! И сега какво? Полянката вече съм я обиколила няколко пъти, а няма с кого една приказка да си кажа. Защото видите ли, на тъпата морава няма покритие за интернет. Честен кръст, съвсем никакъв интернет няма! Вече проверих – и на телефона и на лаптопа. Обаче има комари, цели стада витаят задушевно около мене! Уф, гадост!
Довлачвам се съкрушено до благоверния и ловните му полета, но и тук нищо интересно. Суровият поглед, стиснатите устни и гробното мълчание са в действие, а присъствието ми – подчертано нежелателно. Връщам се на полянката и отчаяно се тръсвам на тревата. Петте минути отсъствие с нищо не са спомогнали за подобряването на гледката. Ако продължавам да я карам така, съвсем ще полудея. Дори ми се струва, че започвам да усещам симптомите. Разфокусиран поглед, загуба на ориентация, мания за преследване - леле! – всичките ги имам. И съвсем наистина ме преследват. Комари, големи колкото магарета, са по петите ми вече от часове! Веднага трябва да призова любимия, незабавно, въпросът е на живот и смърт! Да, ама настойчивото ръкомахане в неговата посока не предизвиква и грам внимание. И това ми било „в добро и зло”! Но нищо, щом рибата е по-важна, ще страдам мълчешком, а привечер, когато той се завърне, преметнал тежък улов на рамо, и потърси своята вярна любяща съпруга, ще я намери ли? Неее, ще намери трепереща развалина, брътвяща с пресъхнали устни името на човека, довел я до туй жалостиво състояние. Неговото име! Да му е за урок кога друг път е оставял жена си буквално да си умре от скука!
Това добре, обаче загубата на душевното ми равновесие върви доста мудно и решавам все пак да демонстрирам малко добра воля, като се захвана със сглобяването на палатката. Нищо не ми пречи да се цупя и да я разпъвам едновременно, пък и все някъде ще трябва да се спи. От мен да го знаете, в разпъването на палатки има много хляб, най-добрата психотерапия за наранени души. Отнема ми толкова време и така впечатляващо количество „Мътните те взели!” и „Кой тъпак те е проектирал тебе, бе!?”, че когато проклетото платнище най-после застава гордо изправено насред поляната, ми е минала всякаква сръдня, направо съм си душевно пречистена и извисена. Оглеждам със задоволство творението си и изводът буквално се изстрелва като ракета! Че, то аз съм направо родена за планинарка! Така хубаво съм я разпънала, че ми е странно как въобще съм могла да си пропилявам таланта с риболов. Значи, решено – още утре тръгваме по чукарите! Оф, къде се мота тоя човек още, нямам търпение да му съобщя щастливата новина? А, и да не забравя да му кажа да не влиза в палатката. Халтава ми се види, изобщо няма да се учудя, ако се окаже, че са ни пробутали дефектна.