автор: avloeis

Дженифер познаваше много добре двореца и с удоволствие разведе Амброас из любимите си места.
От кулата в западното крило се откриваше прекрасна гледка към долината и малкото градче в нея, но вятърът настойчиво се опитваше да ги съботи и навяваше сняг в очите им, което ги принуди да влязат вътре. Докато слизаха по извитите стълби тя разказваше легендата за Коридора на мечтите, по който преминаха след това. Стените му бяха изрисувани с картини от самата история, а едната страна бе напълно остъклена, което напомни от части на Амброас коридорите в академията, но преди да успее да се отдаде на размисли бе издърпан в някакво тъмно помещение. Дженифер се загуби от погледа му и той остана сам за няколко мига, които му причиниха болка, която не очакваше. Почувства се самотен и изоставен в това студено пространство. Когато извика единственото, което му отговори бе ехото и противните спомени в главата му. Бе готов да изпадне в паника, но Джен се появи пред него с факла в ръка:
- Защо не ме последва? – попита тя.
- Ти просто изчезна в тъмното!
- Извинявай! Ела!
Тя го поведе по тунела, обсипан с паяжини и прах.Мястото му се стори зловещо и неприятно, не му харесваше, но и не посмя да каже, а Джен не отговори къде го води, а смени темата на нещо съвсем различно, което го разсея от собствените му тревоги.
Вървяха вероятно около петнадесет минути докато стигнаха до метална порта, водеща към гора. Момичето се опита да я отвори, но разбра, че е заключена и започна да опипва камъните в търсене на нещо и бързо го намери. Зад един камък извади почернял от годините ключ, с който отключи портата и продължиха напред през снега.
- Кажи ми къде отиваме, Дженифер! – настоя Амброас, който вече бе доста объркан от мълчанието й и всичко останало.
- Почти стигнахме! Потърпи още малко! – усмихна му се тя и забърза ход.
Между дърветата се разкри малка къща с дървена веранда и големи прозорци, които издаваха, че мястото се обитаваше от някого. Веднага щом видя постройката Джен се затича и директно влезе без дори да почука. Амброас внимателно огледа посипаните със сняг дърва и герана от ляво на къщата, след това прескочи двете стъпала и влезе в една мрачна стая. Мириса на стар човек веднага го удари в главата, масата срещу него бе отрупана с пожълтели листи и един стар свещник с паяжина, но без паяка си. Прозорците бяха закрити с изподрани пердета, а една пробита сламена шапка се търкаляше в десния ъгъл.
- Амброас, затвори вратата ако обичаш! – извика Джен от другата стая.
Когато той последва гласа й бе истински озадачен от контраста между стаите. Във въздуха се носеше аромат на лавандула, а топлината от камината чудесно допълваше усещането за уют в тази малка стаичка. Момичето бе седнало на един дебел килим и държеше ръката на възрастна жена, която му се усмихна топло.
- Ела седни! – подкани го Джен и той се настани до нея. – Това е баба Таки!
- Приятно ми е! Аз съм Амброас. – той подаде ръка с усмивка на лице, но следващите няколко мига го стъписаха.
- „Ти си специален!” – мислите й прозвучаха в главата му и объркването, изписало се на лицето му почти разсмя жената. – „Ти си ангел, който чува мислите на хората и има още много неразкрита сила в себе си! Усещам силата ти дори другите да не могат!” – тя помилва момичето до себе си и й се усмихна топло. – „ Благословен си да бъдеш по-добър от ангелите, но си и слаб, защото обичаш моето момиче! Готов си да захвърлиш всичко за нея и скоро ще го сториш! Трябва да я пазиш от себеподобните си!
Амброас наблюдаваше внимателно старата жена и безмилостно преглеждаше всичките й спомени и мисли, които изникваха в момента в съзнанието й. Вниманието му бе привлечено от картините с Дженифер, която често се измъквала от двореца като малка и идвала при старата жена, за да й разказва истории и да бродират. Малкото момиченце му се стори като принцеса, но старицата не знаеше каква е всъщност и никога не бе попитала. Джен все още имаше чаровната усмивка и опияняващите очи, единствено дрехите сега скриваха красотата й. Той се върна към думите на жената и искаше да научи още много.
- От къде знаеш това? – попита гласно.
- Тя не чува! – каза Джен и предаде въпроса макар да бе объркана.
- „Пра пра внучка съм на ангел, който съгрешил и е наказан да живее вечно без своята любима.” – кратко сподели тя и внимателно проследи погледа му, местещ се от нея към Дженифер, не изглеждаше да има желание да изрича следващите слова.
- Кажи й да ми разкаже още! – обърна се той към момичето.
- Ти наистина четеш мисли! – осъзна тя и нещо в нея потръпна. – Как е възможно това? Кой си ти?
- Аз съм си аз! – Амброас сведе поглед към ръцете в скута си. – Ще й го предадеш ли?
- Искам да разказва и на мен! – настоя Джен. Желаеше да разбере повече за Амброас.
Жената стана от стола си и с бавни стъпки отиде до камината и хвърли няколко дърва вътре. Огънят се запращя и един облак дим протегна ръка към носовете им. Баба Таки взе чайника, който се топлеше и наля розовия чай в чашите от блед порцелан. Децата мълчаха и я следяха с поглед. Тишината в стаята бе някак тягостна за тях с всичките надвиснали тайни, но не смееха да ги споделят.
- Ще ми кажеш ли кой си? – тихо попита Джен, но не посмя да го погледне в очите.
- Не може ли да всичко да си остане така? Не е важно от къде съм, кой съм! Аз съм аз, такъв какъвто ме виждаш и останалото е без значение! – каза Амброас и стисна една в друга ръцете си, гледайки в пода.
- Добре! – съгласи се момичето, но болката от неговото недоверие я нарани много и повече не каза нищо.
- „Преди много, много години, когато ангелите спокойно вървели измежду хората.. – започна старицата след като сложи чая и сладките пред тях. – в едно малко селце се появил прекрасен млад мъж, който се влюбил в една от девойките и то в най-инатливата и упорита, но и любяща. Взел я за своя жена и двамата заминали далеч от хората - в планината, където заживели спокойно и им се родило момче. Годините се минавали, детето растяло, а жената остарявала и все по-бързо губела сили, но нейният съпруг си оставал все така красив и младолик, сякаш времето минавало по-бавно за него. Тя осъзнала, че нейният съпруг е ангел, но също така не бил обикновен..” – тя погледна към Аброас. – „Той имал сърце и желаел да живее като човек, а не като ангел, но това трябвало да свърши. Жената остарявала с всяка изминаваща година и скоро починала. Той не понесъл смъртта й и решил да я направи ангел като него, но трябвало да отиде в Ада и да извади спомените й от там, но силата му разбунила духовете в този свят и те се обединили в демони, които започнали да се връщат на земята и да безпокоят хората, което нарушило равновесието между световете. Обществото на ангелите разбрали тази опасност и затворили портите на Ада. Жената оставили да се прероди като човек и духът й да се изгуби между мнозинството, а него наказали да живее вечно и да търси Равновесието, за да се запечатват портите на Ада. Сега той е там, сам, озлобен и нещастен.”
- Но и виновен! – неволно каза Амброас и в съзнанието му изникна напористата истина: този ангел бе Пророчеството.
- Може да е виновен, но все пак е обичал тази жена! – възрази Джен.
- Това не го оправдава! Хората са с по-кратък живот и той е знаел това. В реда на нещата е жената да умре и той да остане сам, все пак е ангел, а те имат задължения, които определено забраняват влизането в Ада! Ако той не бе нарушил правилата сега нямаше толкова много невинни хора да страдат!
- Могли са да преродят жената като ангел! – не се отказа момичето ,въпреки категоричния глас на Амброас. – Знаели са за неговия дар и желания!
- Има закони, които не могат да се нарушат и притежанието на сърце от ангел е слабост, а не сила! – каза той и преглътна буцата в гърлото си.
- Нима да обичаш е нещо лошо? – тя започна да се ядосва. – Ангелите нямат чувства, но това ги прави точно като животните, същества позоваващи се единствено на инстинкти и ...
- И здрав разум, който не се влияе от външни фактори! – прекъсна я ангелът, опитвайки се да й покаже истината. – Ако ангелите чувстваха нямаше да могат да помагат на хората, нямаше да са висши създания! Благодарение на тях се запазва равновесието във Вселената!
- Отвратително е да не чувстваш нищо! – извика Джен и едва сдържа сълзите си. – Тогава си като празна опаковка, която не може да излезе от рамките на правилата! Не може да се ядосва дори, да обича, да мечтае! Нима това е живот?! Този ангел е имал изключително голям късмет да запази сърцето си! Да, сгрешил е, но и другите ангели са направили грешка, оставяйки го!
- Не си права! – тихо каза Амброас.
- Защо? Обясни ми! – извика момичето. – Ти нали си ангел! – той се стъписа, но не лицето му остана безизразно, докато Джен продължи да крещи. – Или ще ми кажеш, че просто имаш свръх способности, както баба Таки?! Ти ангел ли си?
- Да... – отговори той след кратко мълчание.
- А Натали е Равновесието?
- От къде..
- Отговори ми! – настоя момичето.
- Да! – призна той и преди да допълни, Джен стана и избяга навън.
- Дженифер! – завика той след нея, но тя не спря я продължи между дърветата все по-навътре в гората. – Дженифер, спри! Изслушай ме! Поне това направи, моля те!
- Искам само да знам.. след като си ангел.. – едва говореше тя, когато спря.
- Имам сърце! – побърза да каже той, защото усети надигналите се в нея съмнения. – Аз съм като онзи ангел от историята на баба Таки. – той повдигна брадичката й, за да вижда очите й. – Не плачи! Чувствата ми са искрени!
- А какво ще стане с нас? Ти си ангел, а аз съм човек... нима ще се повтори тази история?!
- Не знам.. – призна той и на свой ред отклони поглед. – Не мислех за това когато ти предложих. Просто искам да съм с теб и не помислих... не биваше да бързам!
- Амброас, можем ли да бъдем заедно въпреки всичко? – едва попита тя. – Може да има някакъв начин.
- Ще потърся, но не знам да има каквито и да било начини.
- Разбирам! – сърцето на Джен отново изстина и тя усети как за пореден път чувствата й изчезнаха. – Целуни ме! – промълви тя ,надявайки се с това да върне всичко на място. – Амброас, целуни ме!
Той не попита защо макар да бе объркан от внезапната молба и най-вече от изчезването на душевната й картина. Просто я придърпа в обятията си и долепи устни до нейните. В съзнанието му избухна вълна от пъстри цветове, която скри всичко останало. Не можеше да мисли, а и не желаеше, всичко, от което имаше нужда бе в обятията му и света не бе важен. Само този миг.