автор: pc_indi

Още от съвсем малко яйце Виторио израстна сам в една голяма зеленчукова градина.
Един от тежките трактори на близкото стопанство бе смачкал баща му насред шосето, а майка му се беше запиляла нанякъде, но тези факти не го бяха направили мрачен и потиснат, напротив - Виторио се оказа най-жизнерадостното и весело охлювче в цялата градина. Всеки ден упражняваше малкият си гъвкав крак в бързина и дълго оттласкване, и можеше със затворени очи да стигне до всяко кътче на градината. Знаеше къде са най-вкусните и крехки зелеви листа, къде високите стръкове на целината хвърлят най- пъстра сянка и къде се образуват най-красиви езерца от водата на пръскачката.
Понякога се взираше с копнеж през мрежата, отделяща градината от улицата и останалия свят, но се страхуваше да излезе от сигурните обятия на зеленчуковата градина. Тогава лалетата, теменужките и останалите цветя, които жената на градинаря беше посадила край мрежата, поклащаха красивите си глави и шептяха:
- Ех, ако имахме един такъв гъвкав, свободен крак, вместо да сме приковани, щяхме да стигнем далеч, далеч... А сега само пращаме по вятъра семенца... Ех, Виторио... Ех...
А вечер се свиваше в дупчицата си в края на зелевата леха и заспиваше, унесен в сънища за приказни земи и с копнежа час по-скоро да му порасне къщичка. Но роговото образувание така и закърня, и не порасна в къщичка, а остана като малка спираловидна, седефена гравюрка в средата на празното му гръбче. Това понякога натъжаваше Виторио и го караше да се чувства незащитен и раним, но веселата му природа винаги надделяваше. Радулата му бе постоянно разтегната в широка усмивка, пък и все измисляше да си сложи нещо на гърба, като се шегуваше, че може да си има каквато иска къща.Ту някой паднал цвят иглика, ту малка шапка на гъбка, листенце, или някоя случайно попаднала му капачка от бутилка. Веднъж дори успя да закрепи на гърба си една миниатюрна шишарка, която се беше търкулнала от бора, който растеше в съседния двор.
- Ама си луда глава, Виторио... – смееше се баба Лито, най-старата охлювка в градината - всеки ден само като те видя и се разсмивам...
Но къщичката, която пазеше като очите си и която му беше най-скъпа, беше тази, която направиха с най-добрият му приятел - дъждосвирецът Нестор.
Виторио с удивление беше наблюдавал как край храстите до близкия клен Нестор подава рошавата си глава от счупеното яйце и как залитащо опипва земята под тънките си пръстчета.
- О, мога ли да взема това красиво нещо?- бе попитал Виторио възхитено за едно интересно парче от пъстрата черупка на яйцето и това бе първият ден на дружбата им.
Всеки ден охлювчето и дъждосвиреца си бъбреха ,скитаха из градината в търсене на съкровища и пирключения... Виторио наблюдаваше и възторжено аплодираше първите полети на Нестор.
Това, което скрепи дружбата им, беше една ясна, слънчева утрин, когато росата още блестеше по листата и докоснати от слънчевите лъчи, малките сферички на капките блестяха в цветовете на дъгата. Тогава Нестор се оказа искрено изненадан от закуската, която майка му му донесе - неговият приятел Виторио. Понеже нали охлювите са в менюто на дъждосвирците... И двамата се смяха много, макар и смехът на на Виторио да беше малко пресилен и с ококорени от страх очи. А Нестор помоли майка си да не закача вече Виторио, нито баба Лито, нито другите им приятели от зеленчуковата градина.
Тогава направиха и най-скъпата за Виторио къщичка. Нестор придаде с човката си изящна форма на яйчната черупка, която Виторио бе запазил, а после я занесоха при паяка Клодо, който прикрепи по края й фино, паяжинно, дантелено ръбче. Така, с помощтта на лепилцето, което баба Лито криеше в мантията си, скрепиха направената къщичка към седефената гравюра върху гръбчето на Виторио. Ах, колко щастлив беше само! Мина да се покаже пред цялата зеленчукова градина.
А когато Нестор започна все по-смело и надалеч да лети, Виторио го чакаше с нетърпение да се върне и разкаже за чудните неща, които се виждаха само от високо и откъдето винаги му носеше по нещо дребно - листенце, или дребно цветченце, или семенце, или някоя странна и непозната блестулка...
Най-широката усмивка на щастието, обаче, Виторио видя, когато веднъж на Нестор му хрумна нещо наистина щуро. Присви крачета в тревата и снижи тялото си съвсем, за да може Виторио да пропълзи на гърба му. После внимателно се изправи, разтвори криле и се издигна над зеленчуковата градина. Тогава Виторио затрака с всичките си сто и петдесет зъба от страх, но в същото време така се вълнуваше от радост, че бързо преодоля страха. Колко красиво беше всичко! Сякаш можеше с рогца да докосне самото синьо на небето! И колко интересни бяха дърветата, погледнати отгоре... Искаше му се да напълни с всичко очите си, за да може да го изсипе пред баба Лито, която не беше виждала отдавна нещо различно от зеленчуковата градина, както и да й разкаже колко огромен всъщност е светът и какви чудеса има в него.
Понякога спираха край някое поточе или живописен водопад... И винаги Виторио намираше по някое дребно съкровищенце, което да занесе у дома в зеленчуковата градина. Там, в една стара обърната консервна кутия, която беше скрита в жасминовия храст, той събираше съкровищата си и малко по малко ги пиркрапяше с лепилцето си към мрежата, която разделяше зеленчуковата градина от улицата. Така, постепенно се образуваше една причудлива мозайка, изградена от естествени материали. На няколко пъти докато почиства градината, градинарят посяга да събори с греблото странната плетеница по мрежата, но се спираше...От каквото и да се образуваше, изглеждаше много красиво. Дори беше почти сигурен, че разпознава и себе си там, но никога не би казал това пред жена си, защото пак щеше да го упрекне, че тайно надига бутилчицата с вишновка от килера. Но хубава някак му се виждаше плетеницата.. Като странен, изящен гоблен, изтъкан от пъстрата прежда на Природата.