автор: Gullio

Дори когато забременя, година по-късно Лора не преставаше да го изненадва.
Зае се оборудването на детската стая –и това видимо и доставяше удоволствие

Лицето и светваше, когато подготвяше малкото, детско легло и дяволито подскачаше, при звъна на детските играчки...
Случваше се, когато се прибираше в къщи да я заварва седнала по турски на пода в средата на слънчевата стая внимателно и с неописуема любов, изписана в искрящите отблясъци на очите и да сгъва малките, детски дрешки.
Присядаше уморено до нея и я поемаше нежно в обятията си...
В такива редки моменти тя се отпускаше като малко дете в него,сякаш за да се защити от всичко наоколо,притихваше безмълвно и той усещаше единствено топлината на изгарящия и дъх.
И макар видът и в определени моменти да издаваше едва прикрита умора - тя по детски присвиваше очи и го даряваше с неизменнатата си искряща усмивка.
Обичаше тези моменти, когато тя, властната, независима и дори на моменти безскрупулна и отчайващо красива, разцъфаща, млада жена полагаше уморено глава върху рамото му, очакваща да намери сигурно убежище, в което да сподели моментната си слабост.
Не бяха нужни думите, които да изразят болезнената тръпка, преминаваща не само по телата им, а изгаряща съзнанието им, изпълваща ги с неугаснала страст и взаимно възхищение един към друг...
„Не е възможно Господ да ме е дарил с толкова много незаслужено щастие!” – мислеше си Даниел, докато внимателно притискаше главата и в гърдите си...
Искаше му се този миг да продължи вечно, да застине във времето – притиснати, притихнали един в друг,долавяйки страстното, учестенето биене на сърцата си безмълвно, изразяващи необятната, всепоглъщаща любов обладала душите им.

Все още усещаше аромата и мекотата на тези тънки и с цвят на бледорозов мрамор пръсти, а думите и все още нестихващо, продължаваха да пронизват слуха му.
Сънят го беше прегърнал нежно в обятията си и той се беше предал в плен на умората...
”Много съжалявам – загубихме ги Дани....”
Гласът, колкото познато, напевно и звънливо да звучеше,сякаш идваше от ада и го накара да отвори очи...
Пред него сестра му с подпухнали от плач и недоспиване очи, неспокойно наблюдаваше реакцията му...
„Това е сън, нали?!” – сухо успя да прошепне той,усещайки как нещо остро прорязва гърдите му и отчаяно, отново затвори очи...
„Това е кошмар, не е истина!Моля те, кажи ми, че не е истина!”
Дани умоляващо я пронизваше с ледения си , бездиханен поглед, очаквайки ужасяващият сън да свърши и той да се събуди в прегръдките на Лора.
„Истина е Дани – няма ги!” – хрипливият глас на сестра му го върна отново в безкрайния, студен болничен коридор.
„Не искам!Не мога да я загубя!”
Младият мъж отчаяно прикри с длани лицето си, където сълзите неконтролирано и безпощадно се изливаха от очите му.
„Ще го преодолееш братле!Трябва да го направиш!
Сестра му бавно се изправи и нежно прегърна изнемощялото му от умора тяло....
„Не искам да го преодолявам!Искам я тук при мен!- почти извика той и гласът му безпомощно проехтя в притихналия коридор.


Пълната дама до него шумно се изкашля и прекъсна пороя от мисли, бушуващи в главата му.
Неволно обърна глава и огледа останалите пътници в самолета, всеки зает със собствените си обичайни занимания занимания – четене на книги или слушане на музика...
Обичаше да пътува.
Това беше едно от малкото неща, които го изтръгваха от летаргията, и от хроничната депресия, която го беше налегнала след загубата на Лора...
Макар да беше минала година от тогава – споменът за нея все още не избледняваше...
Тя беше навсякъде с него – на улицата, в университета –и особено когато се завръщаше у дома, където в притихналите, мрачни стаи той все още усещаше непринуденият и кристален смях, нежният и галещ поглед – и онази неизбежна среща с отчайващата и самоубийствена тишина...
И макар всичко това да изпепеляваше съзнанието му, да предизвикваше неустоима понякога дори физическа болка в него- той категорично отклоняваше всякакви покани за срещи с приятели.
Не можеше да си представи, че ще излезе – и нея няма да я има...
И тогава очите му несъзнателно се изпълваха с горчиви сълзи...
Затова, когато получи поредната покана да изнесе серия от лекции в чужбина, Даниел реши, че това ще е добър начин да разсее мислите и съзнанието си, да се освободи поне за известно време от мислите си за Лора.
Дори, не обърна внимание, че поканата беше поименна, макар това да се случваше рядко.
И преди беше изнасял лекции зад граница и беше завързал доста контакти с колеги от цяла свят– но обикновено поканите пристигаха в катедрата и на катедрен съвет се решаваше кой да поеме командировката.
Беше достатъчно добре подготвен в своята област, владееше перфектно английски, а и имаше елементарни познания по италиански, които щяха да улеснят пребиваването му в страната на Микеланджело.
Имаше и още една съществена причина, която го накара да приеме поканата – той беше влюбен в Италия...