автор: DY

Сънувах те.
Узрели житни класове
изгаряха в ръцете ти.
Не знаех
дали и колко силно да извикам,
за да ме чуеш – в себе си...
Неповторими облаци
трепереха
и се опитваха да се повторят
все напразно.
Плаках.
Тревата не изтри сълзите ми -
не знам защо.
Звездите безпричинно падаха.
Не знаех името ти -
и то не ме знаеше.
Реката се топеше из ръцете ми.
А късно привечер заплакаха върби -
защото беше привечер.
И беше късно.