автор: angar

След четири години служба в Толбухин се преместих на служба в Долна Митрополия. И в землищата край Плевен имаше дивеч, но вече не беше като в Добруджа.
В Добруджа ловните излети рядко продължаваха до след обяд – обикновено до обяд за всеки ловец имаше заек, или четири яребици, или фазан, и по обяд дружинката се прибираше. В Плевенско излетите продължаваха до смрачаване, и пак оставаха ловци без заек. И аз рядко излизах на лов.

Но зимните командирски занятия се провеждаха в Рибарица. Пет дена се водеха занятия, а на шестия, в съботата, се провеждаше поход. А за ловците, вместо да участват в похода, заедно с ловците от местната дружинка, в събота и неделя се организираше лов.

Аз дотогава на по-едър дивеч от заек не бях ловувал. И патрони с по-едри сачми от за заек нямах.
На глигани се ловува или с бренеке, или с “девятки”. “Девятки” са най-едрите сачми, четиринайсет нули. Ловците ги наричат девятки, защото в един ловен патрон се събират девет сачми. Но някои ловци сами си изливаха в калъп сачми, по-едри от девятките, които наричаха “шестици” – защото в патрона се събират само шест сачми.
И един от ловците ми даде и на мене два такива патрона, а аз му дадох патрони за заек.
На лов за диви свине ловците се разделят – някои чакат на пусия, други са гоначи. На тези, които са на пусията, е по-лесно, макар и по-отговорно; защото ако дивечът мине край тебе и го изпуснеш, цялата група се прибира без нищо. Докато за гоначите е много изморително – такива стръмнини трябва да се изкачват и свървят, през такива трънаци и гъсталаци, винаги хлъзгаво, понякога и заснежено! Накрая си толкова изморен, че едва ходиш.

А ловците от военото училище – един генерал, и останалото все полковници и подполковници, все тежки, все са за пусията. От младшите офицери само аз бях ловец. Гоначи са местните ловци, но нали трябва и от военните да има някой гонач. И аз винаги бях с гоначите.

Уморително беше, но затова пък каква крушова ракия носеха местните ловци! Не съм пияч, вкъщи, а и в ресторанти не пия, ама там, като сме мръзнали и сме се трепали цял ден по баирите, и се съберем на почивка край огъня, и глътката е като огън, така те сгрява, сякаш пламък си излял в стомаха си.

Аз, макар и отрасъл в Странджа, на лов за диви свине и за сърни дотогава не бях ходил. На ловната дружинка в Толбухин, за цялата дружинка, ни се полагаха да отстреляме две сърни. На сто вълци – кози крак. Затова в определените за това дни дружината ни си ловуваше и на заек, а една малка групичка се отделяше и отстрелваше сърните. Занасяше ги на мястото, определено за обядване, изравяше трап, в който разпалваше голям огън, одираше сърните и ги изпичаше в жарта. В тази групичка непременно бяха и двама-трима тертиплии готвачи, имаше и такива. Останалите убивахме и за тях по един заек, дружинката се събираше и правехме обща трапеза.

Та на първия лов на диви свине в тетевенския балкан, в съботата, бях гонач. Вдигнали сме една свиня майка, с пет или шест прасенца. Свинята излязла пред пусията, и първият човек стрелял по нея. И вероятно я е ранил. Но вместо да премине през пусията или да се върне, свинята тръгва успоредно пред пусията, и всички ловци се изреждат да стрелят по нея. И свинята, понеже ранена, не може да бяга, и върви бавно. А прасенцата не разбират че майка им е ранена, мислят си че тя така си ги води, и те вървят бавно в редичка след нея. Но никой не стреля по тях, всеки се цели в по-едрата, в майка им. И майката преминала пред цялата пусия, без да падне. Едва след това я намерили паднала на триста метра по-нататък.
И понеже този лов не удовлетвори дружинката, решиха да останем на лов и на следващия ден, в неделя.
А аз вечерта като разказаха това, което току що ви разказах - колко хора са стреляли по свинята, и как тя въпреки това не паднала, си казах: аз да убия някога дива свиня – абсурд. И без това имам само два патрона.

На следващия ден пак се разделихме – групата на стрелците тръгна да си заема местата, а гоначите се отправихме към местността, откъдето да започнем гонката. Трябваше да се изкачим на един връх, и тръгнахме. Беше ужасно стръмно. И повечето ловци повървят, повървят, пък спрат да си починат. Само един млад горски, мисля че Марин се казваше, не спира. И аз до него. Той върви и не спира, и аз вървя до него и не спирам. Вървим и мълчим, то и дъх нямаш дума да продумаш. Стръмно, ама никой не се предава. И така, рамо до рамо, крачка до крачка, без да спрем и за секунда, изкачихме върха много преди другите. Не знам той как се е чувствал, ама аз за малко да пукна от умора. Глупаво беше, но се чувствах горд, че не изостанах.

Събрахме се всички, старшият на дружинката направи инструктаж, разпределихме се и тръгнахме. Гоначите трябва да вдигат много шум, за да подплашат дивеча и го насочат към пусията. Поради гъстата гора не се виждаме, но ако извикаме, се чуваме.

Що песни съм изпял, що стихотворения съм издекламирал докато съм бил гонач!

Та на този лов бях малко поизбързал ли, съседният гонач ли беше поизостанал, но той гръмна с пушката и извика: “Вардии, вардиии!”
Обърнах се към неговата страна и видях глигана. Мястото беше много стръмно, и той бягаше по една козя пътечка на трийсетина метра под мене. Не е глиган, женска е – помислих си, тъй като както бягаше, глиги не се виждаха. Бягаше като стрела, бърз като заек. А мястото, освен че беше стръмно, беше и гъсто обрасло. Само напред имаше малко свободно пространство, колкото малко по-широчка пътечка. Моментално съобразих, че мога да го улуча само на тази пътечка. Прицелих се, като взех доста голямо изпреварване – малко пред муцуната му, като очаквах да го улуча в гърдите. Стрелях и видях как по инерция подмина пътеката и там спря. Спуснах се веднага към него. Беше се подпрял на един бук, предните му крака тъпчеха на място, а задницата му и задните крака бяха неподвижни. Беше голям, и беше глиган. Реших с втория патрон да го довърша. Прицелих се в гърдите му, там, където предполагах че е сърцето, и гръмнах. Но понеже четината му е била много дълга и изправена, височината му ми изглеждаше много по-голяма, и вместо в гърдите, улучил съм го високо в плещите.
Глиганът се размърда, освободи се от бука, на който се подпираше и се плъзна по шумата надолу към дола. Аз се спуснах след него, но повече патрони нямах. Глиганът се блъсна и спря в друг бук. Размърда се отново, отново се отстрани от бука и отново се плъзна надолу по стръмнината. И така няколко пъти, докато слезе почти до самата река. И там бързо издъхна.
А аз, опиянен от успеха – нали въобще не очаквах, че мога да убия глиган, крачех напред назад край него и виках: Ей, голям ловджия тоя Ангар! Самичък уби глиган! Голям късметлия!
Дотърча и горският, Маринчо.
- Мъжки ли е? – запита.
- Мъжки е.
- Ами тестисите му отряза ли?
Той разбира се, не каза тестиси, а друга дума.
- Не съм. Защо да му се отрежат?
- Веднага трябва да му се отрежат, защото иначе месото му ще мирише.
И той извади нож и с удивителна за мене сръчност го цепна и изряза тестисите му, и ги прибра в един найлонов плик. Удивих се колко са големи – може би всеки беше по един килограм.
- Ей, голям съм късметлия! – каза Маринчо. – На предишния лов аз отрязах тестисите на глигана, и сега пак аз!
Това, изглежда, за ловците беше голяма чест. Тя показва, че си бил най-близо до глигана, когато е паднал. Освен това всичкото месо се дели на равни части, но без главата и тестисите – главата, трофеят, се дава на този, който го е застрелял, а тестисите на този, който ги е отрязал.
Когато разрязаха и разделиха месото, видя се и къде съм го улучил. Понеже мястото беше много стръмно и стрелях отгоре, една от сачмите, от шестиците, беше строшила гръбначния прешлен и заседнала в средата на гръбначния му мозък. Това беше парализирало задните му крайници. И въпреки че се бях целил с голямо изпреварване, улучен беше много назад, над хълбока. Което показва колко бързо е бягал. Сачмите от вторият изстрел бяха високо в плешката.
Провериха и какво е ял – стомахът му беше пълен с буков жълъд.
И ние, в Странджа, сме яли буков жълъд. Изпича се над огъня на тенекия, обелва се и се яде като тиквени семки. Само че трябва да се подбере да е хубав, жълъдчетата му да са пълни и плътни. Но родителите ни казваха, че не трябва да се яде по много, защото от него можело да се опиеш.
И сега, като видяха че стомахът на глигана е пълен с буков жълъд, местните казаха, че понякога и дивите свине, ако се наядели с буков жълъд, ставали като пияни.
Някога в Странджа са гледали много стада от свине, от полудивата източнобалканска порода. Всеядни са, изхранвали са се главно с дъбов жълъд. Но съм чул от един човек, на когото баща му е бил свинар, че наесен и от дренките се угоявали.Толкова дренки имаше по доловете, разправяше той, че като узрееха и окапеха, свинете само дренки ядяха и не можеха да ги изядат. А аз пък съм видял как такова едно стадо свине се хранеше с раци. Много раци имаше тогава в доловете, под всеки камък имаше рак. И свинете вървяха по дола, със зурлите си обръщаха камъка, водата се размътваше и в мътилката ракът побягваше нанякъде, но свинете бързо го напипваха с уста, улавяха го и го схрускваха. Но да не се отвличам.
Дружинката се събра край глигана, и опитните ловци се заеха да го одерат и да разделят месото. Уж опитни, опитни в този занаят, ама имаше един полковник от нашите, който ги смая. Не знам дали трябва да спомена името му, ще се въздържа, но местните казаха на генерал Велков, началника на училището: Генерале, този човек да го уволниш, да дойде при нас или да стане някъде касапин, да не му се погубва таланта!

Месото се разделя на равни купчинки. Но тъй като не всички купчинки са идеално равни, един от ловците се обръща с гръб, за да не вижда коя купчинка посочва ръководителят на лова, и го питат: Тази купчинка за кого да бъде? За този! А тази? За този. Такова разпределение се смята за най-справедливо и никой не се сърди.

(Следва).