автор: samotnik

Слънчевата светлина, която сутринта донесе през отворения прозорец, се отразяваше в сноповете разноцветни маркучи, излизащи от тялото на Кирето.
Цяло чудо бе, че у него все още има живот.
Фрактурите на таза и двата крака, три смазани прешлена на гръбначния стълб и многобройни вътрешни травми не бяха достатъчни да го погубят. Само силното тяло и младостта можеха да обяснят невероятния факт, че бе оцелял. Въпреки, че все още беше в безсъзнание по всичко личеше, че ще прескочи трапа. Мониторите имаха стабилни показатели, които показваха, че той всъщност спи дълбоко.

***

Славея набоде грубо поредното кюфте в средата и го натъпка цяло в устата си. След това взе изпотена халба бира и я преполови на един дъх. Избърса мазните си устни с опакото на ръката и се оригна небрежно.
- Кофа, я дай другите насам – посочи към отрупаната чиния в края на масата.
Младежът се подчини и приближи голяма порцеланова чиния, върху която бе подреден куп тънки наденички.
- Шефе... – започна плахо той, докато поставяше чинията на масата - къде е Кирето, бе?
Златанов спря да дъвче и се намръщи.
- Няма го, взе си отпуск.
Кофата нервно потри ръце в панталона си.
- Ама как, бе шефе... Той не е лошо момче, не се е дънил.
Славея тръшна вилицата в чинията и рязко каза:
- Не се е дънил? А професора? А? – от устата му изхвърча парченце храна, но той не му обърна внимание – Ами като се опита да вземе златото?
Лицето му се беше зачервило и Кофата за момент си помисли, че може да получи удар.
- Ами... ти нали каза така... – започна, но Златанов избухна срещу него.
- Какво бе? – изправи се рязко той. - Какво съм казал? Нищо не съм ви казвал! Идиоти такива!
Посегна бързо и му извъртя звучен шамар. Бузата на Кофата пламна, но той не реагира по никакъв начин. Бе свикнал с отношението на Златанов, особено, когато нещо го бе ядосало. Знаеше какво се случва на хората, които го ядосваха, затова само сведе глава и замълча.
- Казал съм бил... С мен ли искате да си измиете ръцете, а? Идиоти, ще ви смачкам бе, ей! – крещеше Славея.
На отсрещния край на масата, възрастният мъж наблюдаваше Златанов без да помръдне.

***

Валери Петков отпи глътка кафе и впери поглед в разпечатката от телефонните разговори. Казакова и Георгиев бяха потънали вдън земя, не използваха телефоните си и не контактуваха с никого.
Облегна се назад в стола, скръстил ръце зад главата си и остана така минута. След това се наведе напред и набра номера на компанията, от която Георгиев бе наел кола.

***

- Защо точно в Русе? – попита Петър, докато изпреварваше две коли едновременно.
- Защото там се намира копието на каничката, която искам да видим. Същата като онази, която намерихме в храма.
Сутринта бе напреднала и слънцето носеше нова порция жега. В светлината на новия ден събитията от изтеклата нощ изглеждаха нереални и далечни, сякаш не се бяха случили наистина. Единствено болката от синините напомняше на Петър, че всичко е било опасно истинско.
Боряна бе настояла да отидат в Русе, като се обоснова, че в тамошния музей има неща, които могат да им помогнат да разкрият значението на каничката и храма.
- Защо искаш да я видиш? – продължи да пита той.
- Защото по нея има орнаменти, които досега са били предполагаемо свързани с мистериите. Сега, когато вече видяхме стенописите, искам да я погледна отново и да видя дали няма да намерим някаква връзка.
Петър имаше усещането, че Боряна не му казва всичко, но не желаеше да я разпитва повече. Беше благодарен на съдбата, че им позволи да се измъкнат невредими и това, засега, имаше първостепенно значение.
- Не ти ли направи впечатление нещо? – погледна го със светнали очи тя.
- Къде?
- В храма, където ни затвориха.
Петър не знаеше за какво говори Боряна и завъртя глава към нея.
- Не, какво трябва да ми е направило впечатление?
- Еее... Пете, не ти ли е любопитно как намерихме светилището, на първо място?
- Е как... по надписа, как иначе – отговори той.
- Именно. Да забеляза някакъв надпис на онова място?
Очите и го гледаха развеселено. Едва сега разбра за какво му говори Боряна. В онзи храм, освен стенописите и каничката нямаше нищо друго. Без надписи, без каквито и да било други следи.
- Нямаше сякаш... Но ние огледахме набързо, все пак.
- Не беше набързо – възрази тя. – Не забравяй, аз знам какво да гледам. Освен картините нямаше друго.
- Добре – съгласи се той, - какво означава това?
- О, може да означава няколко неща. Първото е, че този скрит храм е толкова древен, че писмеността не е била позната. Само че това е малко вероятно, тъй като вече имаме надпис, който ни доведе до храма.
- Тоест, можем да отнесем находката към периода, в който е използвано линеарното писмо?
- Да... – колебливо се съгласи тя, - но не е задължително. Просто разглеждам възможностите. В крайна сметка, не знаем откъде е копирал надписа дядо ти.
Петър се досети, че наистина бе възможно двете неща да имат различни датировки. Напълно реално бе надписът да е правен в последствие, в по-късен период, описвайки нещо, което вече е съществувало. По този начин, съвсем логично, храмът би могъл да е много по-древен. Боряна подкрепи размишленията му.
- Друга възможност – продължи тя, - е хората, които са направили първия надпис - онзи, който дядо ти е пренесъл на стъпалото – да не са виждали този храм.
- Добре де, не мислиш ли, че онзи, който е написал оригиналът на надписа, който дядо е копирал е същия, който е сложил каничката в тайния храм? Иначе защо ще дава указания къде е?
- Може, но може и да не е... Виж, това мистично учение е имало навярно стотици последователи, съвсем възможно е да не са знаели какво описват. Представи си, че онзи храм е използван тайно в продължение на векове, като само малцина са знаели истинското му местонахождение.
Изглеждаше логично. Само че това означаваше, че храмът и предметът в него са били от изключителна важност. Ако древните бяха създали надписа, указващ местоположението, без да знаят за съществуването на тайния храм, навярно двамата подценяваха значението на каничката и мястото въобще. Защо иначе някой би си правил труда да създаде надпис, чийто смисъл не разбира?
- Имаш ли представа защо би могло да е толкова оплетено?
- Ннне... – поколеба се Боряна. – Поне не съвсем формулирана.
Петър се сети нещо, което несъзнателно го бе тормозило от момента, в който се въвлече в преследването на мистерията.
- Боре – започна той, - чудя се защо няма разни кодирани символи, тайни знаци, шифри... А то си беше написано направо. Не е ли твърде лесно?
Боряна се засмя звънко.
- Ееее, Пете, ама много филми гледаш. Това го има само в измислените истории, за да е по-интересно на зрителя. Можеш да се досетиш, че знанието в древността не е било достъпно за всички. Нали помниш какво каза професорът? Онова, че писмеността е била привилегия само на жреческото съсловие?
Петър кимна.
- Ами за какво им е да правят по-засукани шифри и кодировки? Кой би разбрал записаното, ако не може да чете? Представяш ли си как са изглеждали жреците в очите на обикновените хора, щом са можели да възпроизведат думи от някакви чертички.
Тя го погледна, все още усмихната и продължи:
- Нормално е да грешиш, защото правиш несъзнателен паралел със съвременното възприятие за писмеността. Като даденост. В онези години е била свещено тайнство. Едва по-късно, чак когато записаната информация става общодостъпна се развиват разните там начини за скрити послания. А тук говорим за вековете, в които дори Египетската цивилизация е била млада.
***

- Всичко ли е у теб? – гласът звучеше съвсем ясно, въпреки огромното разстояние, което делеше възрастният мъж – отново по риза с навити ръкави, само че този път синя – и събеседника му от другата страна на океана.
- Да – потвърди той. – Каничката и ритона.
- Чудесно, справяш се просто чудесно, Виктор.
- Благодаря. Ще ми трябва достъп до архива, за да продължа. Документите показаха ли нещо?
- Има известен напредък – отвърна гласът. - Направи каквото е необходимо, имаш съгласието ми.
- Много добре.
- Трябва да побързаш, не разполагам с много време – спокойно каза мъжът отсреща.
- Разбирам – потвърди Виктор и линията прекъсна.