автор: secret_rose

Анкара, Улус,
1975

- Момичка ли искаш? Каква да бъде, кажи ми. - Анаджим мазно потупа по рамото Емир-Хановия приятел и го побутна към стълбите. - Горе, стая 7.

Той провлачи нозе нагоре а тя погледна банкнотите, сгъна ги внимателно и ги пъхна в деколтето си. Доволна се върна в приемната при гостите. Само един поглед и бе достатъчен да види, че за днес бяха приключили. Нямаше от кого да изкара пари вече. Половината господа дремеха замаяни по диваните, другите бяха без пукнат грош, все стари посетители, навикнали да киснат до сутринта и да образуват дълги, невъзможни сметки, които някой ден да изплатят. Ако не платяха щеше да се наложи да се погрижи сама, както обикновено се случваше. Съставляваха калабалък – добра атмосфера за свенливите посетители, попаднали тук за първи път. И забавляваха момичетата. Най – големият враг на жените принципо бе, и винаги си оставаше скуката. Понякога бардовете я разсмиваха. Пишеха комични, зле звучащи текстове и после опитваха да ги пеят, заврели глава в харбалите на някоя ароматна фуста или в буклите и корделките, тръпнейки от желание да мачкат, стискат и употребяват. Раздвижваха сухи уста след парливата утеха на питиетата, преглъщаха собствените си фантазии и възпяваха една копнежна любов, величава и пищна като гръд на южна красавица до висините на непознатата им божественост, а после бързо забравяха за нея, стане ли дума за плащане, или на зазоряване, когато магията на нощта безвъзвратно си тръгваше. Всички до един си приличаха до безобразие. Трябваше само да ги остави на смърдящото им опиянение и да гледа отстрани колко лесно се вдъхновяват.
Момичетата бяха друга работа. Още от времето на Ева жените олицетворяват греха и изкушението, тяхната задача бе просто да бъдат изкусителни. Глезени. Галени. И пазени от силата на собствените им емоции – за тях те бяха разрушителни. Нищо не загрозяваше кожата и блясъка на погледа така, както гнева, ревността и завистта. Може би само малко страдание, вливащо в очите онази безкрайна дълбина, в която всеки мъжки портфейл се гмурваше и разтваряше като пукнал се лотосов цвят. Анаджим се усмихна на собственото си поетично остроумие и се понесе към спящия на дивана младок. Хиляди пъти би предпочела да е горе в покоите си и да пусне екрана с камерите. Често гледаше сеансите и си водеше бележки коя девойка на какво да научи. Някои бяха твърде свенливи. Други започваха професионално, а после съзираше в очите им уплах, ръцете им ставаха тромави и заприличваха на мотики, а клиентът плащаше за нежно удовлетворение. Тази новата, Мерием, още не знаеше, че е истинска късметлийка. Съществото и излъчваше финес и похот, похот и финес – толкова рядко срещано изречение в прозата на неуверената, неразкрита женска природа. Или може би грешеше. Момичето не изглеждаше неумело. Вторник вечер, две седмици след престоя и тук щеше да я изпита. Щеше да я вкуси с вдлъбнатинката на небцето си така, както само тя, и никой мъж на света, умееше. Очите и блеснаха към свещта в кристала, поставен върху махагоновия шкаф – скъпа реликва, подарък от благодетел. Момчето на дивана се размърда. Не бе минал и четвърт час от как проводи другаря му нагоре при Мерием. Трябваше все пак да се качи и да включи екрана. Тази девойка бе в състояние да сътвори невъобразими пакости и да остави клиента недоволен. Тъкмо да се надигне и момчето се размърда.

- Къде съм...?!
- В двореца в Джайпур! Добро утро! - Анаджим му се сепна троснато а после се разсмя – момъка гледаше недоумяващо и всъщност не беше ясно дали изобщо виждаше нещо. – Знаеш ли къде се намира? В Раджастан. Заобиколен си от безкрайни води в най – пищния сарай на удоволствията, момко.
- Какво??
- Да. И няма изход, докато не плисне онова жарко изпепеляващо слънце и не пресуши океана наоколо ни. Едва тогава ще се видим над водата, ще можем да ти отворим портите, за да излезеш от тук.
- Джал Махал? Какво?
- О! Ето един образован гост, почетен гост. Имаш ли нужда от питие? А може би сочен плод? Мама веднага ще ти обели.

Анаджим посегна към купата с плодове на масичката, взе нож и в този момент зърна Мерием и клиента и да слизат надолу по стълбите. „Що за експрес. Нечувано. Дано няма проблем.” Остави ножа и стана с разперени ръце да ги посрещне. Момчето изглеждаше стреснато, а Мерием... Мерием се бе втренчила някъде зад нея и трепереше като лист. Обърна се и видя, че новият индийски раджа също не изглежда спокоен а се кокори насреща им. За миг в главата и просветна предупредителна лампичка. Нямаше време да поговори с този поспаланко и да разучи кой и какво е. Момичето явно го познаваше. В очите и съзря колебание, сякаш не можеше да реши да остане или да хукне през глава назад, навън, надолу, вдън земя. Точно така изглеждаше – сякаш искаше да потъне вдън земя и да се скрие. После бавно приближи, протегна треперещи пръсти, погали косите на младежа и тежко се строполи на пода.

- Лекар! Бързо лекар! Синан! Доведи хакима, бързо, вдигни я, донеси вода, Синан!

Двамата посетители обличаха саката си на вратата. Индийският раджа изглеждаше като пребит. Ясно беше – познаваше Мерием. По – добре да си тръгва, анаджим не искаше проблеми. Щом Синан вдигна девойката, тя отиде, отвори им, смотолеви, че водите на Джал Махал са пресъхнали рано и ги избута навън без много приказки.

Вратата се тресна под носа на Емир – Хан и той потърка очи. Всичко му беше като в сън. Мерием ли бе там? Невъзможно. Беше невъзможно. Обърна се към приятеля си – той току – що бе прекарал часове с нея горе някъде из покоите. Невъзможно. Усети как гърлото му се стяга и в него се надига желание да позвъни, да влезе и да попита.


Следва...