автор: svdonchev

Старецът лежеше завит с одеяло върху леглото. Старо легло, много пъти премествано из стаята, с продънена пружина, като в някогашните казарми. Лежеше кротко и не отместваше очи от прозореца, сякаш оттам щеше да се появи смъртта. Чакаше я отдавна, неподвижен, примирен, готов и така стар, че всички дни занапред се превръщаха в мъка.
Лежеше и дишаше под одеялото, това правеше през целия ден. По обяд и рядко привечер синът му Карло го повдигаше търпеливо и с уважение върху възглавницата и го хранеше насила с голямата лъжица. Избърсваше му брадата след всяка изпусната глътка, нагласяше му постелите след храненето, хвърляше дърво в печката и излизаше по дворните си работи.
От самото начало на зимата е все така. Нямаше го вече дяволития поглед на стареца, нито навикът да се обляга на оградата и да гледа как съседките простират пране, изчезна старческата му лакомия, изпари се дори желанието му да припомня миналото и да раздава съветите си напосоки.
Късно следобед Карло изчисти ботушите си от калта, влезе с мокрия дъждобран и видя главата на болният клюмнала върху възглавницата, а очите мътни и невиждащи. Разбра, че баща му си бе отишъл от този свят. Пристъпи като омагъосън, седна в края на леглото и се прекръсти. Обичаше баща си. Толкова отдавна се бе подготвял за този момент, не бе спирал да си представя как ще види отлитащата душа на стария, как ще докосне студената му ръка, как ще му прошепне някакви объркани думи за последно. И сега, какво? Стоеше безмълвен, чорлав, изплашен, седнал като гостенин в краката на смъртта и някаква животинска тъпота го нападаше, вместо обичайната тъга. Гледаше прострените ръце на мъртвеца, слабото му лице, леко отворената уста, от която се бе измъкнала душата. Спомни си какъв непоправим веселяк бе баща му приживе. Дяволит мъж беше, на пръв поглед лекомислен, а всъщност предвидлив хитрец, който печелеше преднина пред другите хора с вечно приготвена цинична шега. Жените негодуваха от нахалните му, похотливи очи, оскърбяваха се от дръзките му думи, но го разминаваха с трепет и скрити погледи, когато се случеше да се зададеше насреща им по улицата. Всички неизменно се смееха в компанията му, пляскаха се с ръце по бедрата, ослушваха се за следващата му шега и казваха с възторг „ Ей, голяма фога е този Моско...отвътре му идват приказките”
Да, този Моско си бе отишъл. Лежеше, вече нехаен за всичко наоколо и сега, синът му Карло гледаше студеното му тяло и мислеше. Тревожеше се за жена си, Анелка. Бе заминала преди месец, да чисти хорски мръсотии в Гърция и оттогава не бе чувал гласът й. Тревожеше се за животните в обора, газеха сламата неуморно и гладуваха. Тревожеше се и за себе си, празен е отдавна изключеният хладилник, пустеят и долапите, сметките са неплатени, мизерия. Откакто старият се залежа и се предаде, Карло зачака с нетърпение и единствена надежда пенсията му. С нея се разплащаха и от нея живееха, а докога, Карло не се наемаше да гадае.
Сега, още от днес, освен, че се бе разделил с баща си, Карло се прощаваше и с единствените си доходи.
Изправи се с въздишка, сложи шапката, която не бе изпускал от ръце и излезе. Завъртя се под навеса, отиде до оградата, нагази калта около чешмата и занарежда старите железа пред входа на мазето. Бягаше от една упорита мисъл, тя го бе навестила още в сумрака на стаята, в самотата на изпънатите, бащини крака, надничаше зад гърба му, докато обува калните ботуши, изпреварваше крачките му из двора, тормозеше го. Спря, хвърли с гняв лопатата в лехата, сякаш с нея отпращаше и мислите си и погледна кривите пердета на прозореца. Да, решено е, ще крие смъртта на баща си няколко дни, до края на седмицата, когато е датата за пенсията, ще живее в една стая с мъртвия докато я получи. Ще вземе парите от селската поща, отдавна има пълномощно, ще плати сметките, ще подготви и погребението, както е редно. Какво му остава, от кой и откъде ще вземе иначе, има ли възможност да избере друго? Нали в името на семейството го прави?
Изправи се Карло, вдъхна полският въздух, плъзна се погледът му над оградата, видя свежите пътища между нивите, над тях напречният, междуградски път, по който цветни автомобили се разминаваха като насекоми пред тъмния корем на възвишенията, видя несекващият живот, усети мирисът на неизбежната пролет и разбра, че трябва да живее, както живеят всички създадени от природата същества. Изостави заниманията, върна се, свали ботушите и влезе в стаята. Погледна към леглото. Баща му лежеше както го бе оставил, в същата поза, само единият крак сякаш се бе подвил от спазъм под одеялото. Не се поддаде на внушения Карло, пристъпи уверено, свали шапката си от уважение, повдигна с мъка тялото върху възглавницата, приглади бретона на мъртвия, раздалечи ръцете. Ще трябва да изглежда като току- що заспал за всички, които без никаква свян ще надничат през прозореца, или ще открехват вратата. Въпреки, че желаещите да ги посетят през последните години не бяха много. Бедна бе къщата им, оскотяха обитателите й, а приживе Моско безцеремонно прогонваше всички с шегите си, макар, че на село хората са любопитни, недоверчиви и упорити, така си е. Той, Карло ще внимава за неканени посетители, но знае ли човек?
Първата нощ с умрелия премина бавно. Когато се стъмни, Карло премести леглото си до прозореца, там, осветен от уличната лампа и притаен, щеше по- лесно да слухти за шумовете на нощта, освен това се успокояваше, че ще бъде по- далеч от бащиното тяло, което макар и останало без душа, будеше първите угризения в сърцето на Карло. А шумове не долитаха никакви, сякаш всички останали живи същества се бяха притаили и изплашили от смъртта в къщата. Дойде утрото, мъжът се изправи, оправи леглото без желание и пристъпи към мъртвия. Баща му лежеше все така бездиханен, само тялото му сякаш се бе смалило под завивките. Излезе навън при сутрешната хладина като бързаше да затвори вратата зад гърба си. Въздъхна с ръце на кръста. Тежко му бе това положение, но трябваше някак да издържи, не е виновен, от немотия го прави. Запъти се да погледне животните, бе чул дишането им. Една нова мисъл му навя тревога, Вена, вдовицата, от нея трябваше да се пази, за нея да внимава. Едра, тромава и нахална, с вечно гола шия и безсрамни гърди, тя неизменно се появяваше отнякъде в дните преди или след получаването на пенсията, лъвската й глава се подаваше над оградата, а очите й святкаха. Първо питаше с игрив, дрезгав, коварен глас къде е Моско, слънчицето, най- ведрата душа, най- неустоимият чаровник, отваряше със замах вратата, смееше се в самото лице на Карло, устата й зейваше като кладенец, гърдите й се тресяха под тясната блуза, тропаше с лъскави прасци по пътеката, помиташе лехите с апетитните бутове и нападаше къщата. Не я харесваше Карло, мразеше дните, в които цветните й дрехи се виждаха отдалеч по улицата и едвам удържаха тялото й. Всички знаеха каква хитруша е Вена, как навестява изглупелите старци в квартала, побърква ги с едрите бутове и изпотените гърди, с чудните, обиграни приказки и все успява да им изскопчи пари. Само пари признаваше тя, подаръци не приемаше. Някой роднини на радостните й поклонници, старците, я прогонваха още пред вратата, но Карло не смееше, докато бе на крака, жив и жилав като асма, Моско не търпеше възражения. Щом чуеше палавият смях на Вена, скачаше където и да се намира, посрещаше я безразличен, но с дяволито изкривени устни, гледаше бутовете й с копнеж или прозрачната й блуза, развлекана от скорошни ласки, следваше я като куче, а тя гордо и бавно, като завърнала се стопанка, отиваше към хладната стаичка, където зад тензухеното перде с шепот и боричкане те се усамотяваха. Мразеше я Карло, в тая немотия, трябваше да дели оскъдния хляб на семейството с нея. А баща му нехаеше. Изпращаше я смирен и със светнали очи, докато Карло и жена му, Анелка се криеха зад някое дърво или си намираха работа в килерчето, бесни при мисълта, че част от бащината пенсия, сега е скрита под сутиенът на Вена.
Следващите две денонощия преминаха бавно и тягостно за Карло. През деня бе поносимо, светло и макар заето с безсмислени занимания, времето се нижеше. После падаше мрак, Карло се спотайваше без да пали лампата, дъвчеше филия хляб, намазана с масло и току поглеждаше към баща си. Лягаше без желание в коравите завивки, будуваше, спомняше си отдавна преминали случици, понякога ставаше, разхождаше се, проветряваше стаята заради тежката миризма, палеше осветлението за миг, зърваше восъчното лице на мъртвеца, гасеше и се хвърляше отново в леглото, този път завит презглава, сякаш се криеше от реалността. Поне да не беше сам, поне жена му, Анелка да бе тук, макар че тя никога не би позволила да крият смъртта на стария, никога не би живяла с мъртвеца дори да имаха още по- голяма нужда от пенсията.
На четвъртият ден, докато се суетеше около дворната мивка, дочу тежки стъпки. Вена, вдовицата, влезе, спря и го погледна предизвикателно. Стори му се още сънена, но с пресен грим и чиста блуза, чиито горни копчета се предаваха под тежестта на гърдите.
- При Моско съм дошла! – каза войнствено и делово.
- Болен е...много е болен! – прошепна неуверено Карло.
- Аз ще го излекувам!- каза строго тя и кимна към къщата зад гърба му.
- Не му е до гости сега...върви си!
Тя пристъпи самоуверено, усмихна се безсрамно и зъбите й светнаха едри и изцапани от червилото.
- Той и болен ми се радва...на мен!
Погледна косата й Карло, гъста, укротена с фибичка, изненада се от гладкото й чело и изящно оскубаните вежди, вдъхна мирисът на кафе, който се разнасяше при всяка нейна дума, представи си я как го е пила още в леглото, протягала е бос, обръснат крак по чаршафа, придърпвала е надолу нощницата си, завита над розовите колена от съня, а сякаш му се причуха и пъшканията от някогашните боричканията с баща му в лятната кухня.
- Намери си друг...да ти се радва! – каза Карло с омекнал глас.
- Ха, приискало му се...те не стават така изведнъж тия работи!- отвърна Вена през смях, сякаш прозряла желанията му и тръгна към вратата.
- Само ще му кажа „ добър ден” и си тръгвам!- допълни тя.
- Върви си...той сега спи!- каза троснато Карло и застана пред вратата.
Тя го погледна подозрително и затрополи с ожулените, лачени обувки към прозореца. Повдигна се на пръсти, проточи шията и подвикна, а голямата й уста се отрази в стъклото:
- Ехо..Москоо, слънчице!?
Тогава Карло не се стърпя, стисна злобно уста и се засили срещу жената. Блъсна я с облещени очи, запъхтян от няколкото крачки и от страха, че тази нахалница ще го разкрие и ще провали всичко. Тя се залюля, простря големите ръце и падна върху едното си коляно. Изправи се веднага, пъргава като котка, въпреки едрината и вдигна от пръстта падналата си обувка. Озъби се от злоба и тя:
- Мръсник...селяндур...ще те науча аз как се пребиват кротките жени!- каза и излезе от двора заднешком, като все поглеждаше към прозореца.
След няколко часа, в които не престана да бъде нащрек, Карло видя да се приближава малка групичка. Водеше ги Вена, сериозна и накуцваща, с ожулено коляно, след нея висок мъж с униформа, полицай някакъв, до него плешивия доктор, който понякога ги посещаваше и винаги си отиваше пиян. Влязоха вкупом в двора и намръщения полицай се провикна:
- Искаме да видим Моско..баща ти!
Карло им посочи с отчаяние вратата и рухна на прага. Споходи го облекчение, почувства се свободен, вдъхна с пълни гърди от пролетния въздух. Чу как Вена вече влязла, изхлипа от изненада и от ужас. Чу и стъпките, хората се разхождаха из стаята, оглеждаха и дъските на дюшемето скърцаха. После някъде отдалеч до слухът му достигнаха и отделни думи:
- Живо престъпление....психиатрия....отдавна починал....на какво са способни децата....да се задържи трябва....следствие....да се проветри стаята .....оглед!
Въздъхна Карло с наведена глава. Какво могат да му направят тези хора, не могат да му напакостят, не е убил човек, нито е измамил някого, нито е излъгал или нагрубил? От пустата немотия е всичко, не е ли оправдание това?
Топъл ветрец подухна откъм полето и разклати напъпилите клони на дърветата в двора. Животните неспокойно газеха сламата. Да, опита се, но не успя, за няколко часа не успя, утре ако бе взел пенсията, всичко щеше да се нареди, баща му щеше да намери заслужен покой в гробищата, а на Карло щяха да останат пари за да живее някак си...но надеждата е важна....умрелият вътре е баща му все пак, не е Карло и животът на живите продължава.


К Р А Й