автор: Rodenavlotos

„...почему жизнь так много/ и зря торопилась./ Наступает Финал,/ отдыхает Судьба…/ А Сон просит где-то/ о милости…” – Портрет одного сна - Пламен Парнарев

Ако можем да спрем по средата на пътя
в този сън- нежна нощна въздишка,
в който новият ден безпощадно пристъпва
и те връща обратно в предишните

коловози на дните, душата нарязали
на невидими кръпки и ивици –
знак-клеймо на художник, живота белязал
със мозайка във цветно и сиво...

За да можем така- в малък пикник за трима,
да поканим да спре и Съдбата.
Тя е нужна на всеки- сама пилигрим е,
верен спътник в живота нататък.

В този сън всяка идваща бяла вълна е
лек за нашите пясъчни рани,
/всеки идва, минава през тебе, дълбае!/,
и обратно в морето прибрани.

Оцветен е в червено от залезни пламъци
този сън- малка нежна пробойна
на живот, изграден не от пясъчни замъци,
а превърнат във свят- скотобойна.

Засега като Сън, като призрачен храм е
и ни мами целта ни далечна.
В този свят сме за кратко, за малко сме двама,
но в Съня ще останем за вечност.