автор: yotovava

Ако крясък на птица е утрото,
то какво е небето без болка?
В тишината до комина порутен
заблестяло парчето осколка

само знак за отминала буря е,
тъмен екот от огън и пръсти.
Светове, настрани прекатурени
през руини и ледени пръски

чакат милост, ръмжат ветровете им –
безразсъдно пилени нощеска,
лудостта и страстта на крилете им,
на зениците златната треска.

Как цяла нощ в тая пуста небесна
надлъж, нашир кръстосва сеячът
със шепа звезден едрозърнест овес,
а на утрото чух го да плаче,

че не поникват стръкове – ялови
и нефелни са всички усилия.
А пък времето – ей, на превала е,
песечинките вече изтичат

и подир тях пустотата остава –
ни следа, нито ситна прашинка.
Сякаш напук на световната слава,
изтървано – ей тъй, под сурдинка

ще шепнем, че тук един луд е идвал
да ни буди душите заспали.
Ала мърцина е вил като пукал
в булеварди и пусти квартали.

Дни прииждат със кални пороища
и въртопи с води мъртвородни.
Уморени и не наши пророци
със знамена на чужди народи

се примесват във пъстрилото жежко
и гласа на пожара удавят.
Още утре ще скокнат и тежко
милосърдие ще ни раздават.

Дано ние сме грешните блудници,
хвърлили камък по Господа!
Ако крясък на птица е утрото,
няма как – синевата е болка!