автор: nickyqouo

Синята скала изпъкваше неестествено сред сивкавия камънак на сипея. Изглеждаше гладка и мътна, с преливащи се нюанси на синьото, което сякаш плуваше, движеше се лениво под повърхността и.
Лопец облиза напуканите си устни, пусна прашната раница на земята до протритите си ботуши, отпи от смачкана манерка с неопределен цвят. Разтри схванатия си врат и приседна на сух дънер под мощните лъчи на следобедното слънце. Няколкото глътки вода го освежиха донякъде, но не достатъчно. Осъзна колко е уморен всъщност, толкова уморен, че дори не можеше да се почувствува истински щастлив въпреки своя успех! Бе я намерил все пак! Синята скала! Легенда и мираж! Мечта и видение! Тук, сега! Само негова! Плю и се изправи. Тръгна към синята скала, като нагази в сипея. Под краката му хрущеше и само за няколко крачки краката му затънаха до прасците, но странно - не усещаше тежкия натиск на камъните! Погледна надолу и тогава видя, че всъщност гази върху натрошени кости и тук-там парчета от различни предмети - части от облекла, оръжия и такива с вече неузнаваемо предназначение. Сипей от кости! Ограждаше синята скала като малко море от смърт и спомени. Синята скала си стоеше все така гладка и мътна, привличаща! Лопец я бе открил и не възнамеряваше да се откаже сега, не би се стреснал от купчина сухи, прашни и натрошени кости. Продължи напред и след минута се изправи пред нея. Протегна ръце, дланите му се разтрепераха. Усещаше излъчваща се топлина от гладката синя повърхност. Трепереше от напрежение и желание да я докосне. Да преживее легендата! Да се слее с вечността и да бъде един от безсмъртните. Лопец преследваше една легенда и мечта от години. Бе оставил много зад гърба си. Пътища, прахоляк, мъртви коне, мъртви спътници паднали от изтощение и отчаяние по стръмни и криви пътеки. Спътници чиито тела бе изритал в дъбоки урви. Пътищата и пътеките довели го до настоящия миг на победа! Лопец не съжаляваше за нищо! Сълзи и сополи се стекоха по грубото, покрито с твърда четина и обсипано с бръчки лице. Лопец не си спомняше някога да е плакал, но сега ридаеше също като кривогледата мелничарска дъщеря която изостави с надут корем и избити зъби, след като си поживя и си почива шест спокойни месеца в дома на баща и. Е, човек все някога си тръгва. Извади късмет, че дъртия не бе там тогава защото той бе, както се казва, костелив орех и упорито копеле. Никога не знаеш в теб ли гледа или в огъня на огнището. Вече не само ръцете на Лопец трепереха! Тресеше се цялото му тяло, коленете му омекнаха и той се свлече върху тях. Зли кости се впиха в плътта на краката му. Едва дишаше от вълнение, хлипаше и се давеше в собствените си секрети, а все още дори не бе докоснал синята скала. Но вече знаеше, знаеше, че е на правилното място! Чуваше я, чуваше нейния зов, съзираше своето отражение да плува и да се размазва под гладката мътна повърхност. Протегна ръцете си още по напред. Почти я докосваше, всеки миг щеше да се докосне до скалата и да получи своята награда. От гладката повърхност се протегнаха преплитащи се тънки, сякаш нажежени до бяло нишки и подобно на малки мълнии се впиха в дланите на Лопец. Гъстата мрежа рязко придърпа дланите му и ги прилепи към гладката мътно синя повърхност. Устата му зееше и от гърдите му се изтръгна вик на изненада. Болката го прониза и разтърси. Синята скала го притегли мощно и лицето му се тресна в повърхността, като костите му изпукаха и се сплескаха. Раменете и торса на Лопец също бяха привлечени от мощното поле излъчвано от скалата. Тялото сякаш бе засмукано и прилепено към синята повърхност. Подобно на муха затънала в смола която се мъчи да се отскубне от капана на вечността, така и тялото на Лопец потръпваше и вибрираше. Синята скала се настройваше и синхронизираше към тялото и съзнанието на поредния биологичен. Игли от ярка бяла светлина пронизваха Лопец в гъста мрежа. Синята скала го прочиташе. Всяка жива или мъртва клетка щеше да разкаже своята история. Мозъкът разбира се щеше да бъде най-интересната част, но прочитането му...... е, това щеше да бъде едно дълго, дълго удоволствие! Целият дълъг път на Лопец щеше да бъде разбит на дребни частички, анализиран и след това събран отново от микроскопичните парченца и под форма на електронни потоци щеше да заживее своя вечен живот под повърхността на синята скала. В мътната безпределност на вечността, заедно със стотици други подобни нему. Но синята скала бе очаквала търпеливо поредния биологичен, защото когато анализа приключеше, може би този биологичен от ПОРЕДЕН щеше да се превърне в ПОСЛЕДЕН! Всички досегашни биологични обсебени и консумирани от синята скала бяха еднакви. Движени от еднакви желания и стремежи. Дори външният им вид се уеднаквяване по пътя им към синята скала. Може би този ще бъде различен! Синята скала се надяваше на това, но осъзнаваше, че същевременно с течението на столетията през които изследваше биологичните тук на този свят, отношението и към всеки следващ от тях, бе все по-жестоко. Довеждаше ги до състояние да преживяват отново и отново мрачни събития белязали живота им, като същите тези спомени, подобно на тежки вълни ги заливаха едновременно, прегазваха ги, смазваха ги многократно, докато издъхващите им тела се мумифицираха през дълги дни под лъчите на слъцето, под ветрове, бури и мразовити снежни нощи. Синята скала се надяваше да открие някой по-различен биологичен измежду тези, които бяха успели да открият самата нея. За да може да излъчи сред звездите сигнал, че за това място, за този свят може би има надежда. Тогава щеше да продължи по-нататък по своя път. Но досега не бе открила и капка надежда за тези биологични, смяташе, че те ще си останат завинаги биологични и завинаги приковани тук долу, далеч от междузвездните простори. А заедно с тях, синята скала също бе прикована долу. Няма ли надежда? Синята скала изпъкваше неестествено сред сивкавия камънак на сипея. Изглеждаше гладка и мътна, с преливащи се нюанси на синьото, което сякаш плуваше, движеше се лениво под повърхността и. Купчина кости се плъзнаха по гладката повърхност и се пръснаха с пукот и хрущене по заскрежения сипей. И този биологичен не се бе оказал по-различен от всички останали! Безнадеждно и очаквано все пак! Може би следващия път ще бъде по-интересно! Озъбен череп с изсушени останки плът, подобни на веещи се парцали, се търкаляше по склона и спря в напуканата кожа на покрит с ледена корица ботуш. След около час или малко повече слънцето щеше да се покаже иззад назъбените планински върхове, щеше да огрее ботуша и да разтопи ледената корица. А в ботуша имаше човешки крак!