автор: salwia

Събуждам се..
А тъкмо бе заспало
най-страшното ми чувство,
че не мога..
Да отлетя към ничия земя,
да бъда своята единствена порода..
И всяко утро да блести
прегърнало сърдечната ми тайна.
Денят със трепет да следи
за мен,когато ще съм явна..
Загърбила страха.
Зад мен-все още крета
паметта двурога.
В едното й око трепти сълза,
а другото се радва,
че не мога...
Събудих се,
но как да обещая?
Вратата ми-небесно огледало.
И отразява всеки стон на птицата във мен..
Крилото ми-оплетено
във земното махало..