Ще си кажем, че беше внезапен порив на вятъра.
Два-три ранни есенни листи се поддадоха на тези стари номера -
хукнаха в надпревара - да гонят щастието в далечината.
Аз и ти – останахме.
Гледахме отраженията си във водата и мечтаехме.
Беше миг на святост -
в тази малка локва бяхме събрали и слънцето, и облакът бавен,
и красотата на целия свят -
само за нас, двамата...
А после същият този внезапен вятър непредвидено набразди водата.
Картината на щастието се размаза, пренаредиха се нещата.
И уж всичко си беше все така заедно в този мъничък свят,
но небето разплакано преля и кални нишки пропълзяха.
А после отраженията започнаха да се наслагват -
разминаха се в неяснотата мечтано и ставащо.
Сълзите на времето напоиха житейската кал
и потече светът ни към света на останалите.
Можем и да си кажем, че всичко това изобщо не е ставало -
било е игра на светлината
и на въображението, за дълго оставяно в самота -
и да изчакаме друг вятър с внезапността да се заиграе.
И без това още е твърде рано за крайности.
И без това още сме пълни с очаквания.
И без това останахме заедно и след дъжда. И почти оцеляхме...
___________