автор: admiral

– Следващият да влиза!
– Добър ден, докторе. Я, какъв хубав кабинет имате...
– „Имаш“.
– Моля?
– „Имаш“. По-добре е да си говорим на „ти“. Това създава тясна връзка между пациент и терапевт. И в прав текст, ясно ли е, никакви задръжки, никакви усуквания, никакви евфемизми, все едно сме приятели или комшии от години.
– Като кажеш, докторе. Значи... ами хубаво... Как си, докторе?
– Аз трябва да питам „как си“. Как си?
– Зле...
– Всички сме зле. Лягай там по гръб на кушетката, ама преди това си събуй обувките, че нямаме чистачка. Казвай сега какво те мъчи! Работата, жената, децата...?
– Не, докторе, приятелка една...
– На тия години не си ли женен, деца нямаш ли?
– Женен съм, имам и дете...
– И маце си имаш, така ли?
– Еми...
– На колко е?
– На двайсе и...
– Какво-о? И дошъл тука, щото бил зле? Симулант такъв! Марш навън!
– Ама, чакай бе докторе, аз... тя ме отсвири.
– Ще те отсвири, ами, я се погледни на какво приличаш, каква пърлица си отпрал!
– Не е за това, не е...
– А какво тогава? Айде, казвай, че сеансът ще свърши.
– Ами... казах ѝ нещо...
– Аха. И какво?
– Ами казах ѝ, че не ме впечатлява...
– Идиот!
– Моля? Ама ти наистина ли си доктор?
– Казах ти, при мене всичко е в прав текст, с псевдо интелектуални бръщолевения не се прави успешна терапия. Депресиите и неврозите не искат поезия, а хард рок. Ами като не те впечатлява, защо си я забърсал да те пита човек?
– Ама не тя, бе, докторе, тя е маце та дрънка отвсякъде. Само ѝ казах, че не ме впечатлява нейното... ъ-ъ...
– Кое, бе, кажи го.
– Н-не мога...
– Аха, да изброявам тогава: краката? Циците? Гъза?
– Стига де, тя не го нарича така.
– А как?
– Д..., д...
– Нещо не се получава, май...
– Ми, не...
– Не можеш да го изречеш ли?
– Не мога.
– А можеш ли да си го помислиш?
– Това да.
– Аха... хм... добре, значи пишем: отсъствие на ментална блокада.
– Какво?
– Трай сега, събирам ти диагнозата. Значи дупето, така ли?
– Ъхъ.
– И после какво стана? Хайде де, не чакай да ти вадя думите с ченгел!
– Еми какво... такова, фръцна се.
– Ще се фръцне, ами! Заслужаваш си го. Нали каза, че е маце та дрънка, какво тогава не ѝ е наред с дупето, а?
– Ама чакай сега докторе, не съм казал, че е лошо, просто не ме впечатлява...
– Гледай сега, драги, какво те впечатлява си е твоя лична работа. Каквото казваш обаче не е. То се възприема винаги на фона на социално установените канони. А в ориенталско-балканския културен кръг дупето е центърът на женското еротично излъчване. Яко си сгафил, мой човек! Да кажеш, че не те впечатлява женско дупе е равносилно на това да кажеш на носителката, че не ти го вдига. Ясно ли е?
– Ох, докторе, не е така бе! Ама първото ми гадже беше една еманципирана кака...
– А така, дойдохме си на думата. Казвай сега! Ти на колко беше тогава?
– На седемнайсе.
– Недей да лъжеш!
– На.. на петнайсе.
– Така-а. Пишем: хронична травма от средния до късен пубертет. И какво стана с тая кака?
– Ами вече уж се бяхме харесали и на един купон, както така се натискахме, по едно време ѝ пуснах ръка по д..., по д...
– Добре де, разбрах. И после?
– Ако знаеш само какъв ми изплющя! Направо звезди видях.
– Хе-хе, много добре си го представям.
– После ми тегли едно конско, колко просташко, селяндурско, кръчмарско и пошло било всичко това, даже и да се заглежда един мъж по женските д... ъ-ъ, да ги оглежда отзад също било унизително. И да не съм посмял втори път, понеже...
– Аха, ясно, и оттогава?
– Ми, не ги заглеждам там и толкова. Игнор. Просто не ги виждам.
– Това е яка травма, тука много ще трябва да се поработи, драги. Изтласкването винаги е по-трудния случай. Иначе манията към този обект се счита даже за нормална по нашите ширини. Жените може и да се оплакват на висок глас от простаците, но ако мъжете престанат да им заглеждат дупетата, разочарованието им би било ужасно. Ти за какво си мислиш, че се навират в тези тесни поли и джинси, да не е за икономия на... Алоо, момиче, къде влизаш така, чакай си реда отвън!
– Докторе защо не излезете за малко да пиете едно кафе?
– Какво кафе, ма, мърло, ние тука трябва да работим, не виждаш ли че сме посред сеанс! И остави пациента на мира, какво му...
– Той сега е мой пациент, докторе, аз знам от каква терапия се нуждае.
– Ти чуваш ли какво ти разправям, пикло такава, престани да го разкопчаваш.
– Остави я, докторе, тя като си е наумила нещо...
– А-а, това ли е „тя“? Вярно че дрънка, парче отвсякъде, ама... защо го събличаш, ма, и какво е това бурканче?
– Мед.
– Мед ли? Какво ще го правиш човека, защо го мажеш... внимавай ей, да не ми оплескаш кушетката, че... опа-а, тоя номер още не го бях виждал, ех, ама им върви на някои мъже, лелее, къде ли ми е камерата?