Табунът с лудите пегаси –
изпуснах го, помете ме, завлече ме,
пресякоха, изтъпкаха брега си и...
по полегат и равен вече е.
Дочува ми се в нощите безлунни
неистовото, влюбеното цвилене
на мятащите се по гумното,
жребци, сънуващи кобилите си.
А аз сънувам пясъчното слънце
на онзи бряг, далеч преди конете,
изтекъл до последното си зрънце,
на времето през стиснатите шепи,
където аз и ти все още съществуваме
в сегашно време и безумно млади.
А, ето че Харон доплува
до нас на бялата си ладия!