автор: vaterlo

Пожълтяват бавно очите
като страници, взряни в Отвъдното.
Крайбрежни, кратки, неокопитени
очите познават Оскъдното.

Две канарчета в клетка, решетките, Доктора.
На халата утъпканата морава.
Стоиш с часове и очакваш Инори.
Единствено в жълто Инори със теб разговаря.

Крадешком се е вмъкнал посланика-лъч.
Прокарваш лъка му по решетките гузни.
Родилно ръждата крещи и се мъчи.
Онанират цигулките чумава музика.

"По-бързо! По-тихо! Преди да усетят
ще съм знак между знаците на един пергамент.
Воайорът е третият, вечният клетник.
Е, четци-воайори, дотук бях, без мен.

Автор бях, бях и публика, зная
нескончаемата преструвка.
Тръгват шаманите, против страх и уроки баят,
но се скриват край Пътя и се самолюбуват.

Не че е толкова лошо, не.
Дори, бих казал, е изкусително.
Стоиш зад пианото, пишеш концерт.
Зад теб стоят и те гледат очите ти.

Репей досаден е чуждото слово.
Дива мелодия, която ухото чува, ала отбягва.
И всеки търси кода на Бога
по следите, които сам е оставил.

Твойто тясно сърце, тесногръдото вън
как ли биха могли да приемат Инори?
Той витае в безсънното, с лекотата на сън.
И на практика няма история.

С всеки ред, който пишеш, не си негов дом.
С всеки факт, мисъл, дума го превръщаш в изгнаник.
Бих преминал живота си този път мълчешком,
по-невидим от вятъра, прекосяващ площада.

Бих преминал. Преминал. Преминал."

2.

Очаква го петнадесет години -
една война и половин завръщане.
Обикна свойте Сцили и Харибди
и мрак маслинен, който все не свършваше.

И топлеше суетните легла
на тъжните жени за ласка жадни.
Сближаваха се някакви тела,
а после беше празно.
Празно.
Празно.

Инори не дойде и с този дъжд.
Инори просто нямаше да дойде.
Разпад е да си все един и същ
в удобната утроба на умората.

3.

Искряща зала, сякаш е шейна,
политнала на острите си плазове.
Аплодисменти с грохот на вълна.
"Инори" на Щокхаузен.

4.

Две канарчета в клетка, решетките, Доктора.
На халата утъпканата морава.
Сянка е липсата. Липсва Инори.
И с тази сянка ти се прощаваш.