автор: samotnik

Докато слизаха с колата по разбития път се разминаха с малък червен фиат, пъплещ бавно към върха, в който младо семейство се смееше на нещо с децата си.
***

Доктор Генчев дръпна за втори път от цигарата, когато линейката пристигна. Вдиша дима с наслада, въпреки леката болка в подутите си устни. Събитията от последните няколко дни го бяха накарали да усети дребните неща, от които се състоеше животът му по-контрастно, да пренареди приоритетите си и да се наслаждава на малките радости в ежедневието, радвайки се, че е жив. Срамът и унижението бяха започнали да отшумяват и животът му се връщаше, стъпка по стъпка, в старото си русло. Откровеното признание и разкаянието, което изпитваше, накараха жена му да прояви изненадващо съчувствие и съпричастност, като двамата неочаквано откриха, че някъде по пътя са загубили способността да изразяват любовта си, без да са я загубили наистина.
Дръпна още веднъж, като гледаше как фелдшерите свалят носилката от колата, докато сестрите се суетяха наоколо.
- Докторе – махна му сестрата, - целият е начупен, паднал в някаква пропаст.
Докторът се приближи, хвърли един поглед на пострадалия и се вцепени. Цигарата падна от пръстите му.
Позна го веднага, въпреки кръвта по лицето. Пресните спомени се завърнаха и го блъснаха в гърдите, карайки сърцето му да спре за миг. Коремът му се сви и се задъха. Изпитваше панически страх, неоснователен, но силен и завладяващ. Ръцете му се разтрепериха, докато гледаше окървавеното тяло на Кирето, отпуснато на носилката, накачено със системи. Умът му несъзнателно регистрираше информацията, която фелдшерът му подаваше за състоянието на пациента и извършените манипулации.
Докторът гледаше полумъртвото тяло на Кирето, усещайки отново всеки удар, който този човек му беше нанесъл в къщата на Славея. В ушите му кънтеше презрителният смях на двамата биячи, които се подиграваха на мъките му. В гърдите на доктор Генчев се надигна ярост, която беше на път да измести всяка частица човещина.
Отдалечи се от линейката, облакъти се на парапета и с треперещи ръце запали нова цигара. Нямаше закъде да бърза. Димът му се стори още по-приятен.

***

Времето се точеше бавно, като приятният хлад на тъмната пещера бе на път да се превърне в неприятен студ. Боряна бе спряла да плаче и се бе свила неподвижно до него.
Когато се съвзе, първоначално Петър не успя да разбере къде се намира. Осъзна, че Боряна го разтърсва за раменете, ридаейки над него. Едва, когато чу гласа му и разбра, че е жив Боряна се успокои дотолкова, че да му обясни какво се бе случило. Тялото му го болеше от ритниците и все още беше замаян, но не му отне много за да осъзнае безизходицата, в която се намираха. Оттогава минаха часове, в които двамата седяха мълчаливо на студения под, погълнати от собствените си мисли.
Петър разсъждаваше как стана така, че я докара дотук. Съжаляваше, че замеси Боряна и че професор Николов стана жертва на онези главорези. Съжаляваше за много неща, но нищо не можеше да промени. Бяха тук, откъснати от външния свят зад дебели каменни стени, като никой не подозираше за тяхното местоположение. За момент се зачуди дали онзи полицай няма да ги потърси, но от друга страна той нямаше как да знае къде се намират. След като разбраха, че са били следени чрез телефоните и двамата ги бяха изключили още преди да напуснат града. Онези не ги взеха, когато ги претърсиха, но от това нямаше голяма полза. Опитите да се свържат с външния свят бяха неуспешни – сигналът не можеше да проникне през тоновете скали около тях.
Бледата зеленикава светлина от екраните им позволяваше да видят лицата си. Боряна не изглеждаше уплашена, а по-скоро примирена. Петър искаше да и помогне някак, но не виждаше изход. Няколко пъти опита да помести лостовата система и противотежестите на механизма, който държеше вратите затворени, но колкото и да напъваше не успя да ги помръдне. Явно заключващия механизъм беше навън, там където бе нужна плочата с барелефа на Херос.
Каква ирония, помисли си, конникът ги доведе на точното място, единствено за да ги захвърли към бавна и мъчителна смърт. Гладуването щеше да отнеме дни, ако не и седмици за да ги изтощи дотам, че да загинат. Ако, разбира се, жаждата не ги умореше първа.
Трябваше да има решение, не можеше да няма.

***

Доктор Генчев рязко хвърли цигарата на земята и ядно я стъпка с крак. След това влезе забързано в шоковата зала и започна да дава ясни, отсечени команди на екипа си.

***

Мислите му се лутаха към събитията, които се бяха разиграли толкова бързо. Ядосваше се, че постъпиха толкова необмислено и се набутаха с ръцете на онези така лесно. Но пък откъде биха могли да предположат, че ще се натъкнат на тях на този връх?
Въпреки безизходицата, в която се намираха, Петър се изумяваше от факта, че под краката на хилядите туристи, посещаващи върха се е намирало неизвестно светилище, умело скрито от древни строители. Не бе чувал да има открити подобни тайни храмове по нашите земи. Това го караше да осъзнае важността му не само в археологически план, а също и за древните траки. Бяха положили твърде много усилия за да скрият светилището и каничката в него.
Улови се, че мислите му се отвличат и се насили да разсъждава логично. Нямаше време за губене. Във военното училище го бяха научили преди да вземе дадено решение да си изясни докрай обстановката и фактите и едва тогава да обмисля варианти. Учудващо бе колко често хората взимаха погрешни решения само защото несъзнателно подкрепяха емоциите си, вместо чистите факти.
Ясно бе, че светилището не е скрито случайно. Въпреки това изглеждаше нелогично да се създаде храм, чието единствено предназначение би било да съхрани една амфорка, като заключи хората, които попаднеха вътре. Не разбираше защо е бил целият този труд, ако светилището не се е използвало. Досещаше се, че важността му се определя от функциите, но за съжаление Петър не ги разбираше напълно. Може би, ако изяснеше напълно предназначението на пещерата би могъл да намери начин да се измъкнат. Искаше да чуе мнението на Боряна, но тя бе потънала в мълчание от часове.
- Кхм... Боре – започна той плахо.
Нищо не му подсказа, че го е чула.
- Боре? – повиши леко тон.
- Какво? – рязко отговори тя.
Тонът и го изненада, но той продължи.
- Исках да те питам...
- Да ме питаш?! Мен да ме питаш?! – избухна изненадващо тя.
Петър не знаеше как да реагира, докато си събираше мислите.
- Какво още те интересува? Давай, питай, не се стеснявай, още не сме умрели - гласът и ехтеше в затвореното пространство. - Питай, де, какво чакаш?
Говореше разпалено, като сарказмът преминаваше в откровена нападка. Той разбра какво се случва, но не знаеше как да продължи, не и без да я засегне. Тя го обвиняваше за ситуацията, в която се намираха, при това не без основание.
- Виж... знам какво си мислиш – започна. – Права си да ме обвиняваш, аз те въвлякох в това.
Боряна замълча, като само тежкото дишане подсказваше за емоциите, които се бореха в нея.
- Няма да ти казвам, че съжалявам, защото знам колко глупаво ще ти прозвучи, но искам да знаеш, че ще намеря начин да ни измъкна оттук. Само трябва...
- Айде бе?! Сериозно? – прекъсна го тя с престорен интерес. – И как?
- Не знам още – призна Петър.
- Не знаеш... Ти нищо не знаеш, нали? Колко удобно, всичко се случва, а ти гледаш учудено и клепаш с мигли. Айде, кажи ми как точно ще стане тая работа?
Язвителния и тон го шибна в лицето и го раздразни. Искаше да и се развика, но успя да се овладее. Знаеше, че това само би влошило нещата.
- С твоя помощ – отговори спокойно. – Без теб няма да мога.
Тя замълча за секунда и той се възползва.
- Ако разберем точно какъв е този храм, защо е построен и какво е предназначението му навярно ще можем да измислим нещо.
Боряна тихо се изсмя.
- Да бе, сигурно. Ти май наистина не разбираш – този храм е създаден, за да задържи хората вътре.
- Не мисля така – кротко отвърна Петър.

***

- Защо има такъв механизъм, който да заключва пещерата, не е ли нелогично?
Долови движение в тъмното, когато Боряна се раздвижи. След избухването и прекараха още известно време в тишина, докато накрая Петър успя да я заговори. Беше се успокоила и с неохота започна да отговаря на въпросите му. Постепенно се отпусна и Петър усети, че привлича интереса и.
- Не знам, това е ново, никой не е виждал подобно нещо. Освен по филмите.
- Именно, точно това си мисля. Защо ще им е да правят толкова сложно нещо, за да предпазят тази амфорка?
- Това не беше амфора – чу уморения и глас в тъмнината. – Това беше амфорова каничка.
- Добре де, каничка. Защо ще я крият и после ще правят така, че да не може да се изнесе?
- Не знам...
Усети колко вяло му отговори, но въпреки това продължи.
- Виж сега, първо имаме надпис, който ни води тук, после плочата на Херос, а сега намираме и тази каничка. Всичко е прекалено добре измислено, за да е просто случайност.
Тя не отговори веднага, но и не помръдна. След това каза с равен тон.
- Не е случайност.
- Защо?
- Защото и друг път съм виждала тази каничка.
Петър изумен завъртя глава към звука на гласа в тъмнината.
- Как?... Как така си я виждала?
Боряна въздъхна.
- Не точно тази, но иначе беше същата, само че изработена от сребро, с малко позлата.
- Боре, не разбирам...
Петър усети, че Боряна се намества върху студените камъни.
- Сигурно не разбираш. Помниш ли Кабирите? Онези, които впечатлиха професор Николов?
- Да.
- Това е техен храм. Тук са се извършвали мистични ритуали, недостъпни за простосмъртните.
- И?
- И нищо. Намерихме светилището, което търсихме – каза тя с равен глас. Раздразнението бе отминало и сега бе на път да се измести от апатия. Петър не искаше това да се случи, имаше нужда от нея.
- Не може да е нищо – настоя той. – Какви, всъщност, са тия Кабири, така и не разбрах?
- Кабирски мистерии. Това са ритуални практики, с които са почитали така наречените Големи Богове. Или просто Богове. Главния измежду тях е Голямата Майка.
- Тези богове като древногръцките ли са?
- Не, смята се, че са техни първообрази. На Деметра и Хермес, например. И Персефона – отговаряше монотонно Боряна. - Почитани са на много места из древните земи – Самотраки, Тива, Лемнос и други, но до сега нямаше доказателства, че са били познати и у нас. Само предположения. Основната фигура, Голямата Майка се е наричала Аксиерос, доколкото помня.
- А защо са ги пазили в тайна?
- Заради знанието навярно – поколеба се тя, - не съм сигурна. Можеш да се сетиш, че в онези тъмни векове знанието е различавало жреците от простосмъртните.
Гласът и все още звучеше вяло, но Петър усети, че успява да я отклони от мрачните мисли и постепенно я въвлича в разговора.
- Тоест, още в онези векове са били недостъпни, освен за избрани хора?
- Да.
Петър се замисли за момент и позволи лека надежда да се прокрадне в съзнанието му. Щом храмовете бяха толкова недостъпни, значи бяха създадени само за определени хора, които да изпълняват и пазят ритуалите си в тайна. Това означаваше, че е възможно да има и друг начин да се отвори храмът – отвътре, например, ако се е налагало да се заключват, за да извършват обредите си. Пък и каничката навярно имаше някаква функция, не можеше да е предназначена просто за да служи за примамка. А това би означавало, че всеки път, когато е била използвана, адептите са оставали в залостения храм.
- А онази другата каничка, тя какво общо има?
- Тя свързва всичко с Кабирите, оттам предполагаме, че Кабирските мистерии са се практикували по нашите земи. Те са част от обредните съдове.
- Точно това си мислех – каза. – Ако е част от обредни съдове, значи се е използвала, няма логика да се активира механизъм, който да те затрива след това.
Боряна не отговори нищо, но Петър усети, че е привлякъл вниманието и, затова продължи.
- Може би някъде тук има нещо, което може да отвори обратно вратите.
- Едва ли – отвърна тя, - не ми се вярва.
Разбираше отчаянието и, постоянната тъмнина, която ги заобикаляше потискаше и него самият, но не можеше да я остави да потъне в самосъжаление. Реши да смени темата за момент.
- И защо им е толкова важно на ония да я намерят?
- Кой знае, сигурно е безценна. Един удар и не мислиш за нищо до края на живота си. Пък дори и само нея да продадат – сигурно струва милиони.
- Безценна, да, но не ми се вярва да стигнат до убийства за да се сдобият с нея.
- Много знаеш ти, убийствата сигурно са им ежедневие на тия – Петър усети жлъч в гласа и.
- Може, но има и нещо друго. Онзи, възрастния мъж, той някак не беше на място, а изглежда те изпълняваха неговите заповеди – възрази той. - Освен това не знаеше, че професор Николов е мъртъв.
- И какво от това? – попита остро Боряна.
- Ами, ако той е боса, защо ще се разкарва и ще върши мръсната работа? Трябва наистина да е нещо важно за него.

***

Уморените ръце на доктор Генчев посегнаха към кутията с цигари, когато мобилният му телефон иззвъня. Не погледна кой го търси, а направо прие обаждането.
- Ало?
- Ало, тате?
Докторът въздъхна тихо и каза:
- Здравей сине, радвам се да те чуя.
- И аз, тате – забързано говореше синът му. Гласът му звучеше пълен с енергия и ентусиазъм. - Само искам да ти се похваля – намерих си работа.
Иван Генчев притисна слушалката плътно към ухото си.
- Наистина? Това е...
- Да, да, наистина – прекъсна го Марин. – Супер е, помагам в една рекламна агенция, на половин ден. Работата е супер, парите пък още повече. И хората са много готини, дават ми да правя страшно интересни неща.
- Сине... – задъха се докторът, - страхотно е, каза ли на майка си?
- Не, не съм още, исках да се похваля първо на теб.
Иван мълчеше. Сърцето му биеше силно.
- Ало, тате?
- Да, да, тук съм, просто... просто много се радвам, не знам какво да ти кажа.
- Еми, нищо, какво. Аз, всъщност, исках да ти кажа, че не е необходимо да ми пращаш пари този месец. От заплата ще ми останат даже и да ти върна малко, аз знам, че ...
- Не, не, в никакъв случай – прекъсна го докторът, - това са си твои пари, ти си ги харчи.
- Точно така, мои са – потвърди синът му – и ще ги харча както намеря за добре. Какво лошо има да пратя малко на семейството си, а? Купете нещо на брат ми, нека разбере, че ми липсва. Пък и вие, де...
Докторът усети как нещо тежко застана някъде назад в гърлото му и му пречи да говори.
- Абе, тате, забравих да те питам – спаси ли някой днес?
Иван събра сили и отговори:
- Да, сине, спасих... – претегли думите си и продължи - Трудно беше, човекът почти си беше заминал, но го спасих...
- Ехаааа... Баща ми, ти си супер, знаеш ли колко е готино. Ей сега отивам да разправя на гаджето. Айде, поздрави на майка и на всички... чао.
- Чао... – успя да промълви докторът, преди синът му да прекъсне разговора.
Ръцете му трепереха. Навел глава той остана неподвижен за минута, после седна на стъпалата, хвана лицето си в ръце и тихо се разплака.