Прощавай за скитащите минути тишина,
изплъзнали се някога от устните-
говорех, но преливаха мълчания
и смисълът им беше силен.
Грешах в посоките, но никога
във ударите на сърцето си,
което със камбанен звън ти известяваше,
че вече си ми дом и слънце под небето.
Пътеките завиваха към ада ми –очите ти,
които ме преследваха във падащия мрак,
душата ми залитна и се спъна,
потече по лицето ми като сълза.
Пречистена и влюбена се върнах
към празното си и самотно тяло,
тогава ме целуна и отвърнах
и всичко почна сякаш отначало.
Сънувах залезни ръцете ти по
кожата ми
и устните, капчуци замечтани.
И пак ехтеше силно в мен камбаната-
напомняше, че този път сме двама.