автор: eres

Отмествам на дните
воденичните камъни.
Всеки ден все по-тежки и остри.
Силица не ми остана.
Зная-нищо добро не ме чака
и утре, и после.
Надеждата, дърво одрусано,
се кани да ме напусне.
Душата ми е
изтърбушен самар на магаре.
А трябва да стискам зъби.
Нямам право да се предавам.
(Дори да се гръмна!)
Господ не позволява.
Освен ако не го стори
някои себеподобен
в тъмното
за жълти стотинки,
останали в джоба ми.
Не мога и да избягам.
А и къде?
Научи ме тогава на едно поне,
Господи:
Как да смиря душата си?
Как да гледам в очите децата си?