автор: pc_indi

- Хей, Трифоне... И ти ли през стобора,
подал глава, надничаш към света?
- Надничам, Валентине, що да сторя...
Подрязах днес вселенската асма...
- Разбирам, брат. И аз надничам.
На грижа ми е хорската любов
и моля се, дано да се обичат
повече, а не войни да водят!
- Ти от любов разбираш, аз от вино.
Най-лудо е додето прекипи,
най-пивко е когато време мине,
най-кротко само в бъчвата стои.
И мисля си, че мярка ако има,
ще пеят весело и мирна им глава,
а не да падат, или да се бият...
Това за виното, не знам за любовта...
- Тя, Любовта, на виното прилича –
сърце да имаш само, за да носиш.
Но никой не пропада от обичане,
че без цена е и богат от беден проси.
Любов-менте отгледаш ли обаче,
сърцето ще се пукне като чаша.
Очите в бял пелин ще го изплачат
и ще притихнат, като пропаст страшни.
- Хей, Валентине... ти се натъжи...
Любов и вино ли е, значи е Живот.
А щом Живот е, знаеш, брат, боли.
След себе си единствено е кротък.
- От тука, Трифоне, добре се вижда. Гледай,
допрели са глави като деца
и пъзела на Любовта подреждат...
Без за да са сигурни Любов ли е това.
- Прати им гълъб, брат, прати им тръпка
и поръси ги с нежен розов цвят!
Пък аз за виното ще им отворя глътка.
Додето дойдат, ще я нарекат.
Ще им налея чашите догоре.
Седни и с теб да пием по една!
Наздраве, брат! Да се обичат хората!
За нас, за виното и Любовта!