автор: biser4e

Да протегнеш ръка,
да протегнеш душата си. Леко
да поканиш човека да влезе
с тъгата си вътре.
Да пролееш сълза,
да отекне във нея сърцето му.
Да те блъсне вълната на чуждият
гняв като тътен.
Да захвърлиш страха, като вик
да се пръснеш от болка
на отчаяни късчета срам и вина,
и съмнение.
Да си враг пред вратата
и разбит във стената от спомени
да потъва гласът ти
без изход за идното време.
А човекът мълчи.
И се крие в душата предишна
и превръща тъгата си в крепост.
В свещен егоизъм.
Няма никой отсреща.
Сърцето ти, празно, увисва
като птица, обесена
в тясна за ближния риза...