автор: Rodenavlotos

„В плаще и маске, в краденой/ Гондоле чёрной, узенькой/ Ты в городе старинности,/ Под каменным мостом/ Лишишь меня невинности./ В деревянной перекладине/ Следы ногтей остануться/ На память. На потом.”/ - Йосиф Бродский- Венеция

Всеки има в душата си своя Венеция,
а Венеция имаше мен
през един от онези единствени петъци,
в януарска мъгла оскрежен,

който плъзна душата ми- тъмна гондола
не по стария Гранде канал,
по кръвта ми я плъзна и тръгна надолу,
там където мигът беше спрял,

окован във веригите тежки на здрача,
под едно непростило небе
върху моста, роден от въздишките, мрачен -
да въздъхне преди да умре.

А кръвта ми течеше по-гъста и тъмна
от студената тежка вода.
Беше странна нощта, но не исках да съмне,
а сърцето ми казваше: „Да”

на един силует очертал се под моста
като пристан единствен за лодки
и долитна до мен, и прониза до кости
онзи шепот любовен на Бродский

непогребан все още в града на живота му
и витаещ сред нощните сенки-
неизплакана малка сълза във окото му,
на палацците призрачни пленник.

И поисках така да остана при него
да вплета своя стих във стиха му.
Но лодкарят по-бързо с веслата загреба
а водата погълна смеха му.