автор: vaterlo

От Хьолдерлините на нашето безпаметство,
от Елиътите на нашето нищожество,
от скрития у всички ни Кавафис
и от съвсем нескрития у нас Буковски.

От робската ни свързаност с галерата
на дните. От съня за бригантини.
От достоверната недостоверност
на рикоширащото в тебе минало.

От сметнатото ти до смет достойнство,
с утехата да бъде рециклирано.
От яростта на този полуостров
под плаща на привидното примирие.

От всички тях като поройни притоци,
под пролетната смърт на снеговете,
събираш своите вини. И свойте призраци.
Надеждите си. Страховете си.

И бягаш. По-далеч от всеки извор,
от родовите памети, в които
присъстваше един заварен смисъл,
като музей, очакващ посетители.

... Разказан си. Предсказан си до втръсване.
До жест. До мисъл. И до отчаяние.
До дързостта, с която се откъсва
сълзата ти, от теб непожелана.

"Непоносимост" ли е думата вълшебна,
която привечер те обяснява?
И все по-приземЕн, все по-призЕмен,
в мига, като в порок се окопаваш.

"Непоносимост" ли е думата, с която
ти сутрин уморено се събуждаш
в живот, с безпрекословност на понятие,
във обръчната формула на нуждата?

Праведник спрямо своите Содоми
и грешник спрямо пътя си за бягство...
Не са подслон ронливите ти спомени.
И погледът през рамо е опасен.

И погледът през рамо ще е белегът
на невъзможността да продължиш напред,
но също и да се завърнеш.

И здрачът ще преглъща силуета ти,
превърнат в стълб между солени стълбове.