автор: pisana

Изгубена е жълта книжка, който я намери може да я задържи-на мен вече не ми трябва.

Това е бял корал
зная, че няма такива,
но, аз го видях
усетих нежната му белота,
като надиплена булченска рокля.
Събрали са в едно
надежда, любов и съдби.
Няма капки по него,като сълзи,
но той има дом
голям,прашлясал, усоен
дървояди довършват останалите мебели-
красиви, старинни.
Докосвам ги, това е моя дом
мойте мебели,
моето легло-не мога да седна
ще се счупи, но е мое, мое, мое е.
Тези шарени дрехи-
жълти, зелени, червени
също са мой,мой, мой.
Толкова съм малка,
а те са се свили.
Зная го , усещам го
боли, боли , боли.
Това е моят син-защо е облякан така,
по-голям е от мен- на години тук и сега.
Не зная,
подмина ме,
а трябваше да ме види-
той търси мен
и ще ме познае, но как.
Аз съм друга, измених се,
друга съм, не като него.
Той е той, а аз защо съм така-
да зная защо!
Нищо ще се върне скоро
може би,много скоро
или не толкова скоро.
Кръвта - капката кръв на земята
ще го тегли, отново и отново.
Ще ме познае- само трябва да мълча и да трая.
Да се надуя отвътре на вън.
Още, още, още-
калъпа е малък, не успявам.
Но скоро, само още малко.
Ако не съм тук,
когато се върна- той пак ще дойде,
все някога ще се засечем , тук да тук.
Така се уговорихме преди да тръгне,
а мина толкова време.
Защо не се надух?
За да ме види и да ми протегне ръка.
Леле, това е всичко.
Време, времена и времена,
а после всичко ще си остане само миг.
Съваршен миг, без надежди.
Просто миг- щастлив, съваршен.
А сега боли, боли боли.