автор: ladyinblack

Не те виня, че трън ти бях в очите,
да ме извадиш само се забави.
Да стигнеш те възпрях далечините
и бях завой в пътеките ти прави.

И бях море, което не преплува,
от мен подводни сили те отнеха.
Ще дойде прилив, но нима си струва?
Отложеният край не е утеха.

Простих си, че съм ти несъвместима.
Защо скърбя, нали и ти опита...
Да бях сълза от кратката ни зима,
или късмет от коледната пита...

На всекиго децата бих приела,
но нямаш—факт е.Бих ли те възпряла?
Със своите съм стигнала предела.
И ето—пак причина за раздяла.

На пръсти стъпвах все, ала неволно
събудих тишините ти свещени.
И нека в твоя свят ти е охолно,
и нека няма чувства угнетени...

Приключвай с мен, не моля за отсрочка.
Последното мънисто се изниза...
Понякога една финална точка
е само знак, че утрото е близо.

М.Б.Б.14-2-13