/„Защо, защо долавяме, кажи ми,/ сред жълтата му песен,/ из гаснещата му жарава,/ в последния му безнадежден дъх,/ онази, единствената дума,/която, нежна, ни извисява -/ смъъърт, смъъърт, смъъърт...”/ - Михаил Гунчев
Той беше стар щурец- съвсем безлунен.
И песните му бяха много стари,
изтръгвани с единствената струна
на тъжния му „Страдивариус”,
с която някога разплакваше звездите.
Но днес изстъргваше едва гласът й,
с кръвта от дробовете й протрити,
в един единствен тон осъден,
мелодия за липсваща светулка.
Извиваше се, гръб на котка, лъкът,
но вместо звук изплакваше цигулката
един и същи вопъл: Скъъъпа, скъъъпа...”