автор: Milvushina

Независим епизод. Текстът по-долу представлява напълно преработен и изменен вариант на оригиналната лекция на Сами, герой от Паднала от небето

„Когато се родих, не знаех нищо и имам само малко време на разположение, за да променя това тук-там.” Ричард Файнмън

- Дами и господа, имам удоволствието да поканя на сцената Самюел Барнс! Самюел Тимъти Барнс е бакалавър по физика от Калифорнийския Университет при Санта Барбара. Защитава докторска степен под ръководството на проф. Кип Торн към Калтек. Има две издадени книги и от три години е професор към катедрата по теоретична физика към КУ Санта Барбара. Постоянен член е на Института Кавли и на Американското научно общество. Носител е на награда Грубер за космология за изключителния си принос за разбирането ни за Вселената. През тази година съвместно с Бенджамин Кимбъл е удостоен и с престижната награда Улф за физика. Да приветстваме професор Барнс!
Щом чу името си, Самюел се изправи и тръгна към подиума. По природа беше стеснителен и въпреки честите си публични изяви, се притесняваше, когато трябваше да застане пред голяма аудитория. Той все пак пристъпи към микрофона с усмивка, прочисти гърло и се огледа. Пулсът му се ускори. Няколко стотин чифта очи се взираха в него. Всички очакваха да чуят речта му.
- Благодаря. Дами и господа, за мен е удоволствие да бъде сред вас тази вечер – започна той. Залата притихна. Самюел силно стисна бялата панделка в джоба си. Вторачи се в един празен стол на предните редици и си представи, че там седи неговата Лукса. Тя му се усмихваше и му кимаше с нетърпение да продължи. Това му даде нужната увереност. – Когато приех поканата, бях помолен да сведа техническия език до минимум, за да не ви изкушавам да поглеждате към часовниците си далеч по-често, отколкото позволява приличието. Затова, вместо за наука, искам тази вечер да ви разкажа за веригата от мисли, идеи и събития, които ме вдъхновиха да посветя живота си на нея.
- В интервюта съм споделял, че реших да се насоча към теоретичната физика след като запознах с Карл Сейгън при представянето на книгата му “Космос”. Това е вярно само отчасти. Първото зрънце пося моят баща. Татко беше много любознателен човек и обожаваше да прекарва часове в малката си работилница и да разглобява разни неща, да разгадава сам как работят.
Двамата с него често сядахме навън пред къщата и гледахме небето, а той сочеше звездите и ми разказваше легенди за съзвездията. Една вечер – може би съм бил на пет - го попитах кое е най-бързото нещо на света. Светлината, каза ми той. Доволен, че съм го надхитрил, аз отговорих, че най-бърза е мисълта, защото на светлината ѝ трябват години, а на мисълта ѝ е нужен само един удар на сърцето, за да достигне звездите. Татко се засмя и ме накара да му обещая, че един ден ще пребродя всяко кътче на Космоса. Като символ на просветление, той ми подари фенерчето си. Още го пазя. Татко почина скоро след това, а вечерите под открито небе с него се превърнаха в най-топлия ми детски спомен.
- Не мога да се похваля с особени постижения в гимназията, но едва ли щях да съм тук днес, ако там не бях срещнал една много скъпа моя приятелка. С нея обичахме да се крием в короната на високото дърво до дома ми и да разговаряме за Бог, за смисъла на живота и за Вселената. Не съм виждал приятелката си вече 25 години, но до края на дните си няма да забравя последните ѝ думи към мен: “може би. Възможно е. Всичко е възможно, ако вярваш.” Когато тя си отиде, емоционално се сринах. Отчаяно търсех начин да запълня празнината, която отсъствието ѝ остави в живота ми. Намерих утеха в логичния, смислен и управляван от закони свят, какъвто смятах, че го представят математиката и физиката.
- Чували сте за немския теоретик Макс Планк. Днес той се счита за един от основоположниците на квантовата механика и в чест на откритието му на негово име са наречени петте единици на Планк. Когато решил да следва физика в университета, професор Филип фон Йоли го посъветвал да се насочи към друга специалност, защото във физиката “почти всичко вече е открито, остава само да се запълнят някои дупки”. Именно така си представях и аз нещата, когато се записах в универститета. Наивно вярвах, че да науча всичко – или почти всичко за света – е въпрос единствено на време и труд. Вече бях във втората си година в УКСБ, когато осъзнах, че не съм съвсем на прав път. Очаквах от науката да ми даде отговори, но колко повече научавах, толкова по-ясно ми ставаше, че след тях изникват десетки нови неизвестни. Физиката е отражение на съществуването ни като цяло: изпълена е със загадки и противоречия.
- Намирам сравнението с пъзел за особено подходящо. Представете си, че редим гигантски портрет на човек, седнал на чисто син фон. Класическата стратегия е да започнем от рамката, защото парченцата от нея най-лесно се разпознават. Когато сме готови, вече виждаме грубите очертания на нашата картина. Следващата стъпка е да се спрем на човешката фигура в средата. Шарките, цветове и извивките ни подсказват към коя част на тялото или облеклото принадлежат елементите. Така след известно време имаме някаква представа как изглежда като цяло картината, но още съвсем не сме готови. Най-трудната част тепърва предстои – да подредим синия фон. Ако някога сте редили пъзел, знаете защо е така. Разполагаме с хиляди малки парченца, които много си приличат и няма нищо освен формата, което да ни подскаже къде е мястото им. Понякога стигаме до задънена улица и при липсата на други възможности се връщаме към вече наредените елементи и проверяваме дали не сме сгрешили. Прогресът е изключително бавен, но всеки път щом видим как парченцата пасват заедно, изпитваме огромно чувство на удовлетворение. - И с физиката е точно така. Всеки нов изучен дял е като малък елемент от огромния пъзел, който при това е само грубо изображение на истината, както я разбираме в момента. Винаги могат да бъдат намерени хиляди доказателства и аргументи, че сме прави, но е нужен един-единствен експеримент, за да стане ясно, че сме в грешка. Бях влязъл в колежа с надеждата да зърна голямата картина. След като години наред разгледах от всички ъгли теоремите за непълнота на Гьодел, стигнах до заключението, че този стремеж е обречен на провал.
- Никога нямаше да имам отговор на всичките си въпроси. Когато го осъзнах, ме обзе отчаяние. Впоследствие преодолях тази криза, заслуга за което има преди всичко съпругата ми Кейра. Тя ми помогна да проумея, че не винаги е нужно да се стремим към нещо единствено с цел да го разберем в детайли. Едно от тези вълнуващи и тайнствени неща е любовта. Искам да използвам случая специално да поздравя Кейра, която ме придружава тук тази вечер и вече 20 години стоически ме търпи докато наум решавам уравнения на закуска, на вечеря, в колата и дори в спалнята. Не го разбирам, но и не се нуждая от това, за да я обичам.

- Има и още нещо, което ми помогна тогава. Веднъж един приятел, който преподаваше на най-малките ученици в частно лятно училище, се разболя и ме помолиха да го замествам за една седмица. Приех, но вътрешно изпитвах съмнения дали ще се справя добре, понеже от опит със собствените си дъщери зная, че децата лесно губят интерес. Подготвих няколко елементарни експеримента, с които да демонстрирам законите на физиката. Опасенията ми се оказаха напразни - децата бяха запленени. Пред очите им най-обикновени предмети от ежедневието им добиваха необикновени, почти магически свойства. Вълнението им беше заразително, а като ги наблюдавах ме осени прозрение. Любопитството, желанието да научим повече за света около нас е част от човешката природа. Генетично заложено ни е някъде дълбоко в сложните двойни спирали на нашето ДНК. Светът е огромен, пъстър и сложен. Най-вероятно никога няма да намерим отговори на всичките си въпроси, но това няма да ни спрем да питаме.
- Когато осъзнах това, за пръв път от много години се почувствах свободен. Не, не беше по силите ми да наредя пъзела и да видя цялостната картина, но щеше да ми стигне да намеря мястото на едно-две дребни парченца и да се надявам, че други след мен ще продължат в същия дух. Аз съм човек на науката, но от момента, в който приятелката ми стисна за последно ръката ми и ми прошепна, че всичко е възможно, мисля за себе си и като за човек на вярата. Няма как да направиш прогрес в едно трудно начинание, ако изпитваш дори и сянка на съмнение в успеха си. Вярвах, че мога да постигна нещо значимо, следователно беше възможно.
- По времето, когато започнах работа по дисертацията си под ръководството на Кип Торн, Калтек беше най-горещата точка отправна точка за всеки амбициозен млад теоретик. В университета преподаваха двама нобелови лауреати по физика – Мъри Гел-Ман и Ричард Файнмън, който за жалост почина същата година. Невъзможно е да прекараш и ден в такава среда и да бъдеш завладян от атмосферата й. Духът на откривателството витаеше във въздуха.

- Скоро след това се намерих във вихъра на дебата за информационния парадокс в черните дупки и за известно време следвах отблизо прогреса в квантовата гравитация. И до ден днешен това се счита от най-сериозните неразрешени проблеми във физиката. По онова време, обаче, ми стана ясно, че пропускаме нещо много важно. Ако се върнем към сравнението с пъзела, не просто бяхме сложили парченце на грешното място, а не разполагахме с всички парченца. Това, че изгледите за пробив не са окуражаващи, съвсем не означава, че не трябва да се опитваме! Към края на работата по дисертацията си започнах да изпитвам усещане, че съм напипал нещо много съществено, но идеята ми все още беше смътна и неясна като призрачна сянка. Минаха години без да отбележа значителен прогрес. В следващите години работих по няколко идеи, до една елегантни, но всички те водеха до задънени улици. За да правим наука не е достатъчно да предложим математически напълно издържан модел. Ако не можем да го подкрепим с експериментални доказателства, той не е нищо повече от красива идея. Времето минаваше, а аз не бележех напредък.
- Сериозният пробив дойде една нощ дълго след като съпругата ми си беше легнала. Не можех да спя, защото преди дни бях се бях върнал от конференция в Принстън и не спирах да мисля за събитията от нея. По онова време бях приспособил за кабинет една малка стаичка у дома, осем квадрата всичко на всичко. На три съседни стени в полукръг бяха закачени пет бели дъски, четири от които редовно бяха плътно изписани с уравнения. В средата от векове стоеше един-единствен въпросителен знак. Въпреки че през онази вечер пиех шесто поредно кафе, умората трайно започваше да взима превес над мен. За хиляден път мърморех и разсъждавах, че ми убягва нещо очевидно.

- Тогава в съзнанието ми изплува един спомен. Докато работех по следдипломната си квалификация при проф. Торн сънувах моята скъпа приятелка от гимназията. Тя стоеше до мен пред същите тези бели дъски, а аз ѝ разказвах за затрудненията си. Теорията на относителността често води до логически парадокси и аз не можех да измисля начин да обединя идеите си. Приятелката ми се засмя и ми каза: „противоречията същестуват само в ума ти! Никога в реалността.” Бях на ръба на изтощението след денонощия непрекъсната работа и почти никакъв сън. Очите ми се затваряха, а изписаното пред мен започна да подскача и да се слива. Като развалена плоча в главата ми се въртеше мисълта, че за да намеря решение на стар проблем, трябва да по съвсем нов начин. Тогава го видях пред себе си, съвсем ясно както никога досега: уравнението, което започваше от най-крайната точка на най-лявата дъска, преминаваше като непрекъсната линия през всичките други дъски и се връщаше там, откъдето беше започнало. Тогава го разбрах. Знаех къде пасва следващото синьо парченце от пъзела.
- Не бива да оставате с впечатление, че един-единствен момент на прозрение ми е бил достатъчен, за да се събудя на следващия ден с напълно изградена теория. Важното е, че в онзи момент аз повярвах, че вероятно или не, това е възможно. Отне ми още година и половина денонощен труд, за да напиша статията и да я публикувам. Днес тя е една от най-често цитираните в космологията.
- Все пак не е достатъчно една теза да бъде математически убедителна, за да бъде вярна; трябват и твърди доказателства. В това отношение може да се каже, че съм късметлия. Учените мразят думата късмет, защото в нея се съдържа смисъла, че нещо се е получило без конкретна причина или съвсем случайно, като изстрел в тъмното. Казвам, че съм късметлия, защото към онзи момент реално разполагахме с нужните за потвърждение технологични средства. В днешни дни нерядко може да отнеме десетилетия преди да бъдат развити такива.
- За да ви стане ясно каква е ролята на теоретичната физика и астрофизика в космологията, можете да си представите, че търсите игла в купа сено. За да бъда по-коректен, всъщност имам предвид една съвсем миниатюрна игличка в цяло поле осеяно с бали. Ролята на теоретика е да анализира, пресметне и посочи на какви координати би трябвало да се намира тя. След щателно и упорито търсене става ясно прав ли е бил или не.
- Само в рамките на две години разполагахме с убедителни доказателства, а моето предположение се потвърди с марж на грешката от само един процент. Именно за откритието си, което днес е известно като ефекта на Барнс-Кимбъл, по-рано тази година получих наградата Улф. Въпреки че съм изключително горд от признанието на научната общност, най-голямото ми удовлетворение е да видя на мястото му още едно малко синьо парченце от големия пъзел.

- Много важен извод, който можеше да бъде направен е, че ефектът на Барнс-Кимбъл сочи към цикличен модел на Вселената. Казано на по-прост език, тя преминава през фази на Голям Взрив, последван от Голяма Компресия сред трилион години, отново и отново. Едва ли ще сме там, за да се уверим с очите си, но ако видим димящото дуло на пистолет, усетим мириса на барут и намерим дупка от куршум, то можем да сме достатъчно сигурни, че е имало изстрел.
- Повечето от колегите ми гледат от високо на философията и религията, но за мен откритието има много дълбок смисъл. В мислите си постоянно се връщам към разговорите в короната на дървото с приятелката ми от гимназията.
Веднъж тя ме попита дали вярвам, че имам душа. Разбира се, отговорих ѝ. А как изглежда тя, беше следващият ѝ въпрос. Стъписах се. Как може да се опише нещо, което не се вижда, не се чува, нито може да се измери? Въпреки че не мога да представя доказателство – а за един учен няма нищо по-важно - аз твърдо вярвам, че представлявам не просто съвкупност от клетките изграждащи тялото ми, а имам и душа. Възможно е философия и наука да бъдат обединени, ако допуснем, че законите на физиката са ни дадени от Бог, а Вселената е нещо по-цялостно от “прах и газ – милиарди по милиарди звезди”. Ако галактиките в нея наподобим на клетките в човешкото тяло, защото Бог да не бъде нейната душа? Не можем ли да мислим за нея като за всеобхватна, жива единица, която се ражда, преминава през детство, зрялост, старост и смърт?

- Когато бях много малък, а татко беше още жив, баба ни гостуваше често. Тя сядаше до прозореца и шиеше гоблени на гергефа, а аз играех на пода в краката ѝ. Когато погледнех нагоре, виждах това кръгло нещо, от което стърчаха разноцветни конци. Веднъж попитах баба защо се занимава с тази грозна бъркотия. Баба, дълбоко религиозна мормонка, не пропускаше възможност да ми разказва за Бог. Поиска да се изправя, а тя сниши гергефа до нивото на очите ми. Смаях се, защото от другата страна имаше избродирана красива къща, а баба каза: „ти гледаш отдолу и ти се струва объркано и безсмислено, а аз следвам предначертан план. Когато погледнеш отгоре, виждаш смисъла, виждаш и красотата. Така прави и Бог.”
- Нито математиката, нито физиката са твърде абстрактни. Те са просто човешки изобретения, които ни помагат да осмислим законите на света, който обитаваме. В началото, когато започваш, когато си малък, всичко ти се струва безкрайно сложно и объркващо. Но когато пораснеш, разбираш, че гледаш велик дизайн, възхитително прост и елегантен. Тогава се питаш, как си можел да не го виждаш? Как изобщо би могло да бъде другояче?
- Въпреки че днес знаем повече, отколкото знаехме вчера, все още сме твърде далеч от т.н. Теория на Всичко, считана за светия Граал във физиката. Вече не се плаша, че рамката и основните фигури в средата са подредени, но пейзажът зад тях все още липсва. Има много велики открития, които предстоят да бъдат направени и това е много вълнуващо. Колкото повече научаваме, толкова повече искаме да знаем. Човешкият ум не спира да търси отговори в стремежа си да зърне голямата, цялостната картина, от която той е само миниатюрен елемент. Не мога да не се питам какви ли ще бъдат научните факти в бъдещето, който днес ни се струват само научна фантастика? Докато имаме вяра, е възможно. Всичко е възможно.

Самюел стисна бялата панделка в джоба си и замълча. Залата избухна в аплодисменти, но очите му бяха вторачени в празния стол до подиума, където седеше неговата Лукса и му се усмихваше.


---------------------------------------------------------------------------------

П.П. Избрах да публикувам отново целия (надявам се подобрен) текст, вместо да помоля за редакция на стария, тъй като промените са съществени. Първата глава продължава след чертата в оригиналната публикация.

Ако смятате, че ще е интересно да направя на отделен разказ някой епизод, приемам предложения. :^)