След всяка глътка
уж, за да живея,
ти се наслагваш в пулса ми
до изнемога.
Тежиш в очите ми,
разкъсваш вените,
в безсънните ми мисли
остро бродиш.
Полепваш мрак по устните ми
до изтръпване,
но нищо друго
всъщност не оставяш,
освен вкуса
от нямото присъствие,
което
между вдишванията засяда.
След тебе,
всяко следващо докосване
е само щрих
от тъмната ми сянка...
...и недовършени
рисунките са нощем,
когато ти,
в боите се разтваряш.
Изчезват образи
и тихи състояния
изгубени завинаги
под тъмнината ти,
докато в мен се блъскат
всички разстояния,
които
неизминати от теб остават...
...а утрото пристига -
като след упойка.
Денят порязан е
от стъпките ти - белези.
Бих искала
да ги изтрия,
но не мога
и няма как
да се събудя със амнезия
без болката
от техните наличности...
...и знам защо на съмване боли.
Умората си ти -
способна само себе си,
но никога
до край
да извърви.