/„Постиламе за скромната вечеря./ Сред мрака на тревите/ илюзиите на телата ни
трептят обречени,/ но не умират ... И смачкани треви/ на мащерка ни замирисват,/ на мляко и на лунно цвете ...”/ - Михаил Гунчев
Когато всяка Божа нощ телата ни
заспиват, гръб о гръб, със самотата си,
измъкват се от брачните легла
душите ни за пикник на тревата.
Нареждаме за скромната вечеря
парченца хляб, замесен със илюзии
и лунен път се мъчиш да намериш
по хълмовете, светещи под блузата.
Докато пръстите ти се залисват
коя е по-прекрасната от двете,
омачкани, тревите замирисват
на мляко, мащерка и лунно цвете
и не умираме, а се възраждаме,
по-истински и влюбени от всякога.
Един щурец дойде да ни досажда,
но жабите в реката го надкрякаха.